Иван Пейковски. Как генерал Бойдев написа своите спомени [How did general Boidev write his memories]. - Статия от Иван Пейковски, публикувана във в. "Троянски глас", 1997, № 4.

През 1969 г. ген. Васил Бойдев ме помоли да му помогна да напише своите военни спомени. Бидейки тогава главен редкатор на в. "Троянски глас", аз му осигурих за тази цел редакционната машинописка Мария Якимова. В продължение на повече от месец той й продиктува 504 страници. Заглавието написа саморъчно той: "От юнкер до генерал". Под него "Това, което малко хора знаят". Екземпляр от ръкописа, заедно със снимки, авторът предаде на Военно-историческия музей в София. Съгласно уговорката между нас той предостави едно копие и на мен.

       Такава е истината за "записването" на Бойдевите мемоари. 

         През 1991 г. нашият съгражданин В. Димитров обнародва в ловешкия вестник "Народен глас" откъси от спомените, като обяви, че той ги е "записал и обработил"... Сравних тези откъси с текста, с който разполагах, и установих - разлика между тях няма! Извършена бе само редакционна намеса, никаква "обработка" не беше правена.

        А и дали изобщо в случая тя е необходима?

         Васил Бойдев е автора на "История на Първата световна война" - пособие на военното училище, "Тактика на конницата", история на 1-ви и 7-ми конен полк и история на 10-ти Родопски полк, "Политическа и военна подготовка на Първата световна война" - в 3 тома, сътрудничил е на "Военен журнал", написал е учебник за Военната академия - "Службата на генералния щаб", а също така и редица статии.

          Изпратих до Стефан Бойдев във Франция един брой на "Народен глас" и в писмо до мен той ме помоли да оглася следната декларация: "Господин В. Димитров, който публикува в съботния "Народен глас" - Ловеч, откъси от спомените на генерал Бойдев, няма никакво право да ги "преработва литературно", както заявява в заглавието на публикацията, тези спомени трябва да се четат в техния оригинален ръкопис, за да представят правилно духа и чуствата, които са били в основата на неговата дейност. В противен случай се рискува да бъдат криворазбрани..." (Вилепанш, 3.ІІ.1991 г.)

       Дали ген. Васил Бойдев е дал авторски права на В. Димитров - това той може да докаже само документално. В противен случай е налице злоупотреба с името на един достоен българин, което заслужено ще носи една от улиците на Троян - неговият втори роден град. 

Иван Пейковски

София, 21 януари 1997 г.                  

_________________

Спомените на генерал Васил Бойдев, обнародвани от Иван Пейковски в сп. Летописи през 1994-1995 г.  

можете да прочете   ТУК

_______________________________ 

Бойдев - генералът, който не пожела да стане полицай  [Boidev - the general who did not want to become a policeman]

Иван Пейковски 

• В. "Особено Мнение", 1996, № 5 (6-12.02.).

Генерал-лейтенант Васил Бойдев почина на 22 април 1984 г. в Троян, къ­дето беше интерниран след 9.IX.1944 г., когато неговият син Стефан емигрира на Запад. През май същата година Регентството слага край на дългогодишната му безупречна и вярна служба на Бъл­гария. Оттогава името му потъва в мълчание. Днес то е непознато дори и сред висшите военни среди. Нещо повече, забравата се превръща в непризнание. В най-новата „История на българската   авиация” (1988) ген. Бойдев се спо­менава само веднъж, и то погрешно - бил командир на Въздушните войски са­мо от 1939 до 1941 г. Под­чертава се, че по негово време върховното коман­дуване възпитавало лич­ния състав в дух на „отявлен антикомунизъм”, че главнокомандуващият Бойдев провъзгласил предаността към царя за най-висша добродетел... 

       Добре че въпреки прев­ратностите на съдбата то­зи виден български воена­чалник изпълни поръчка­та на началника на Гене­ралния ни щаб - ген. Иван Кинов, и написа в Троян 504 страници за своите срещи и преживявания. „От юнкер до генерал” - тъй е озаглавил спомените си. В началото на века той и баща му - офицер, участ­вуват в Балканските вой­ни. Младият Бойдев е пре­водач при разпита на пле­нения Шукри наша в Од­рин. През Първата светов­на война двамата казанлъ­чани - баща и син, са ране­ни край Битоля, лекуват ги заедно. Отначало Васил е кавалерист, после се увли­ча от авиационното дело (1927-1929 г.). Завършва академия в Полша, през 1932 г. оглавява секция в Генералния щаб, а от 1935-та командва 9-и пехотен полк в Пловдив, после е началник на Военното училище в София и от 1937 г. - първият началник на Въздушните войски. Всич­ки, които са го познавали, изтъкват високата му еру­диция - владеел три запад­ни езика, автор на редица трудове в областта на во­енното строителство.
       Може би най-плодот­ворният период от военна­та му кариера е именно създаването на родните въздушни войски. Тъкмо с тази цел ген. Бойдев из­пълнява редица диплома­тически и военни мисии, посещава Полша, Герма­ния, Югославия, Румъния, Чехия и СССР. Среща се с редица чуждестранни вое­началници, между които Гьоринг, Лист, Рихтхофен. През 1939 г. подписва в Москва въздухоплавател­ната ни конвенция със съ­ветския Аерофлот. Тогава е приет от известния мар­шал Шапошников, на чие­то бюро вижда екземпляр от своята книга „Тактика на конницата”.
       И така - до май 1941 г., когато след остър конф­ликт с германския генерал Рихтхофен е обвинен в „просъветски настрое­ния”. А всъщност „антико­мунистът”, както го опре­делят някои съвременни­ци, спори с един от любим­ците на Хитлер, поискал ултимативно да се предос­тавят самолетните ни ра­ботилници в Карлово, Божурище, Пловдив и Враж­дебна за ремонт и сглобя­ване на немски самолети, защото Германия бърза да започне войната срещу СССР. Съгласно спогодба­та за преминаване на Хит-леровите войски през Бъл­гария тя не е била задъл­жена да окаже подобно въздействие. Генералът счита, че прякото ни включване във войната е опасно, тъй като Турция по това време е струпала големи войскови сили на нашата граница.
      Приел оставката му, цар Борис го назначава за командир на Пета българ­ска армия, съсредоточена в Македония. Тук ген. Бой­дев се държи като бълга­рин сред свои, неговата ар­мия подпомага местното население, грижи се за гла­дуващи деца, едно селоре-шава да се нарече „Ген. Бойдево”...
       През май 1944 г. той е принуден да подаде отново оставката си. Самият вое­нен министър го обвинява и заплашва със съд, загде­то не е съдействувал да бъ­дат издирени всички евреи в Скопие. Известно е - из­дирените са изпратени на смърт в Германия. И още - генералът е обвинен, че не е съдействувал на полици­ята да преследва югослав­ски партизани. На запла­хите Бойдев отговаря с ду­ми, които са неговото ве­рую: „Аз съм генерал, а не полицай!” След близо 40-годишна военна служба той е уволнен - сега за пос­леден път. На неговото място идва ген. Кочо Сто­янов...
       Останалото са спомени­те. Ген. Бойдев имаше въз­можност и да не сподели съдбата на угнетени свои сънародници в България, но той не можеше да жи­вее извън нея и без нея! Той вярваше в справедли­вия съд на историята, за­вършвайки своите разсъждения върху българс­кото минало:
       „Моите спомени трябва да се издадат в България, за да знаят бъдещите поколения, че сме имали малка, но добре уредена държава, героична войска и че сме били жертва на нашето географско поло­жение и на апетитите на великите сили.”
       Ще се намери ли кой да издаде тези спомени?

Иван Пейковски. ТРОЯНСКИ ПРЕСЕЛНИЦИ В СЕВЕРНО ПРИАЗОВИЕ

• Публикувано в: Пейковски, Ив., Род и отечество. Троянски страници. С., 2003, с. 36-45. [1]

За пръв път стана дума за троянски преселници в Северното Приазовие на страниците на в. „Троянски глас” през 1968 г. - точно по времето, когато Троян отбеляза стогодишнината от своето съществуване като град.[2] Учи­телят Иван Иванчев от с. Дълбок дол беше научил от рус­нак, че на река Днепър има село с име Троян. Интересу­вайки се от съдбата на свой съселянин - участник в Рус-ко-турската война през 1828-1829 г., присъединил се към руската войска и създал голям род в Русия, той пише пис­ма до Чадърлугски и Измаилски район. В края на 1966 г. Иванчев получава отговор от с. Новотроян, Болградски район. Тъй се установява трайна кореспонденция между него и учителя пенсионер Василий Иванович Чернев, то­гава 83-годишен.

През 1969 г. „Троянски глас” отпечата изцяло две писма на Василий Чернев до Иван Иванчев (ръкописни)[3]. Според В.Чернев през 1806 г., по време на войната между Русият и Турция от българското селище Троян се изсели­ли много хора, които образували отделно селище в Ук­райна, наречено Троян, разположено до брега на Китайс­кото езеро / Измаилски район, сега Килски/. Голямата су­ша в Русия (1825 или 1829) принуждава част от тези засел­ници да се преместят на ново място, тъй възниква сели­щето Нови Троян - предишното селище те вече наричат Стари Троян - Старотроян. През 1832 г. в Стари Троян се заселват други 500 българи и гагаузи. След Кримската война (1853-1856) Русия е принудена да отстъпи на Румъния южната част на Бесарабия до Траянов вал, където живеят български преселници. Русите дават привилегии на бъл­гарите при заселването им на тяхна земя, докато румън­ците искат от тях данъци и войници. Тъкмо поради тези причини някои наши сънародници се преселват в Крим. „От моя дядо чувах, че нашите българи са дошли от България в 1806 г. и най-много през 1812, 1828 - 1834 г., пише В.Чернев, чието писмо бе обнародвано в оригинал­ния му правопис. Нашите деди са се поселили в гр. Акерман (сега последният се нарича Белгорад - Днестровски). Там в Акерман тогава - 1806 г., се родил моя дядо. После моят прадядо Видол се преселил от Акерман със семейст­вото си в с Старотроян. Може старите селяни на Старот-роян биле се преселили от вашето село Троян. Както казва дядо ми, в 1825 г. била голяма суша, нямало дълго време дъжд и езерото до Старотроян изсъхнало. Тогава няколко селяни от Старотроян се преселили на ново място и дошли тука на рекичката Катлабуг - с хубава прясна вода. Новото село го нарекли Новотроян, защото повечето селяни дош­ли от Старотроян - Бесарабия... Българите са повичи, за­това всички говорят български. (У нас добре, че не запи­рат да говорим български и не ни режат езиците, както правили турците в старо време на българите).”

Учителят добавя още една съществена подробноет: „Не далеч от нашето село има Траянов вал, напра­вен от император Траян, който бил граница между Римс­ката империя и старата Дакия. Но нашите дядовци казва­ха, че нашето село носи името на с. Троян в България и някои са ходили в това село в България.”

Интересни са и другите данни, които съобщава от Новотроян В. Чернев. Така например той изяснява, че от­начало българите не са имали фамилни имена - подписвали се със собственото, бащиното или дядовото име. Но след регистрацията на населението през 1850 г.в Южна Бесарабия прибавяли и фамилно име, произхождащо от името на дядото, от занаята или от характерен прякор. Това става по време на поземлената реформа в Русия, ко­гато се разкрепостяват селяните.

Носията на приазовските троянци се състояла от до­машни антерии, аби, кожуси, калпаци от овчи или агнеш­ки кожи, цървули. В топло време мъжете носели вълнени гаши, раз цепени отдолу. Жените обличали сукмани от до­машен шаек и кожуси, обували чорапи и терлици от де-мии, на ушите си поставяли обеци, а на шията - гердани с мъниста или стари жълтици.

Както се вижда, това облекло е подобно на облек­лото на нашите стари троянци. Едно по-нататъшно изс­ледване на тамошните тъкани навярно би дало още доказателства за точния произход на българските преселници в Приазовието.

В. Чернев съобщи и някои сватбени обичаи - взема­нето на китка за съгласие от момата, венчавката в църк­ва. Той изпрати до „Троянски глас” две сватбени и една съвременна трактористка несен - записани от ученици на листи от тетрадка.

В писмото си от 19 юни 1968 г. обаче новотроянският учител пише до Иван Иванчев следното: „Тези дни у нас доважда един пратенец от България. Аз ще му узная името и адреса и ще Ви пиша. Той се интересува какви старинни песни български пеят нащи жени и свирни на хоро и ги снима на магнитофон. Той каза,че нашият говор и песните са както в Южна България...” Вероятно в случая В. Чернев има предвид своите сънародници останали на юг.

И тук следва да си кажат думата изследователите на песенния ни фолклор. Впрочем ето една съвсем кратка „Свадебня песня”:

Турчин отдолу идеше,

много родини караше.

Напред Тудорка вървеше

със мъжко дете на ръце.

Турчин Тудорки думаше:

„ Тудорке, млада робиня,

я хвърли дете от ръце!...”

Някои стилови особености на новотроянските пис­ма напомнят троянския диалект. Глаголът „доважда” (до­хожда) е типично троянски изговор, името Видол обаче не се среща в троянската ономастика.

През 1972 г. нашият земляк - историкът Димитър Марковски ми съобщи, че се познава с руския журналист Владимир Колесников, който живее и работи в Бердянск и би могъл да хвърли допълнителна светлина върху мина­лото на Стари и Нови Троян. Работейки тогава в редакци­ята на „Троянски глас”, аз се обърнах към него и скоро получихме обширна кореспонденция, поместена във вес­тника под заглавие „Троянци в Северно Приазовие”.В об­щи черти Вл. Колесников потвърди съобщеното от В. Чер­нев, допълвайки, че след Кримската война по силата на Парижкия мирен договор Русия напуска освободените пре­ди това придунавски области, изтегляйки войските си от тях. Новата граница с Молдавия откъсва от Русия голяма част от българските, руските и украинските селища в Бе­сарабия. Българи и гагаузи получават тригодишен срок за преселването си и преминават в Северно Приазовие, Таврическа губерния. Дава им се руско поданство, а също така и избор на ново селище - край бреговете на южните реки или в старите аули, изоставени от ногайците, които се изселват в Турция (I860).

Българите стигат до Приазовието по различни пъ­тища - едни през украинските степи, други, предимно от Черноморското крайбрежие - с параходи до Крим, а сет­не до избраните места. Това е тяхната нова родина. Пре­селването става така: „Дълги кервани от каруци, запрегнати с коне, с магарета и волове се проточили от грани­ците на Молдавия през черноморските степи на Украйна до Северно Приазовие. В талигите - старци, деца, жени с малки деца. Голямо множество вървеше пеша, чуваше се българска реч...”[4]

Вл. Колесников потвърждава опразването наполо­вина на българската колония в Молдавия, която създава редица пречки на изселниците - забранява продажбата на имот и вземането на вещи, изисква данъците да се изпла­шат три години напред, изисква дори откуп за изселване. В периода 1861-1863 г. се изселват 50 семейства, повече от 40 са чисто български.

„В 1862 г. - пише Вл. Колесников - се създават две български села в Приазовието, където се заселват троян­ци - Андровка, в която се установяват жители от селища­та Старотроян, и Андровка в Бесарабия.

Новото селище Троян (Бадрак) образуват пресел­ници от селата Старотроян, Гулупа, Бабел и Табак. Обра­зуват се две селища - Андровка и Троян, днес почти слети. Дели ги само железопътна линия. И двете имат общ селсъвет, разположен в Андровка.”

В кореспонденцията си Вл. Колесников съобщава за най-стария жител Иван Чардаклиев и за Владимир Во­деничаров, завърнал се в България. Дядото на Чардакли­ев се преселил пък от Старотроян в българския Троян.

Кореспондентът изпрати и текста на българската на­родна песен „Сидянка”.

Любопитството на троянеца не може да не бъде пре­дизвикано от тези факти. Възниква въпросът - какви са причините, поради които нашите предци напускат отечес­твото си?

В началото на XIX век Троян все още е колибарско селище, скътано в Балкана. По времето, когато в Атба-ния властва известният тиранин Али паша Янински (1741-1822) част от притесненото население в Западна Македо­ния напуска родните си земи и един поток от него тръгва към нашия Балкан. В Троянския край се заселват бълга­ри от тази македонска част, твърдят редица родови хро­ники.

Изселвания в Южна Русия стават и в други краища на страната ни особено по време на руско-турските войни. Известно е,че руската императрица Екатерина II под­писва още през през 1763 г. манифест, с който дава изк­лючителни предимства на бъдещи заселници в изоставе­ни от татарите места: предоставя им земи,освобождава ги от данъци за дълго време, осигурява им прехрана при за­селването...

В Балкана животът на коренното население и на но­вите заселници не ще да е бил лек. Историческите сведе­ния говорят за „ужасното кърджайлийско време” (К. Иречек).

Българският народ и в началото на XIX век е не са­мо беден, а и беззащитен. Както вече споменахме, по вре­ме на войните между Русия и Турция, българи от различ­ни краища на страната се изселват. В неотдавна излязлата книга „Потомците на Граматиково от XX век” Гачо Ди­мов се позовава на в. „Роден край” (Одеса, 26 август 2002), който съобщава: „В 1774 г. по време на Руско-турската война армията на генерал Румянцев форсирала Дунав и минала на българска територия... През това време били опожарени много села, жителите на които бягали на се­вер към Варна, откъдето с руски военни кораб били от­веждани в Крим за заселване на пустеещите земи, напус­нати от татарите... Първото споменаване за българите ка­то жители на с. Кишлав се отнася към 1800 г. Всички кишлавци били от Странджа и основно от с. Граматиково и Малко Търново.”[5]

Все тогава балканското население и в Троянския край е подложено на тежък политически и стопански гнет. „Суровите планински условия на живот по правило при­нуждават част от мъжкото население да гурбетува като ратаи и работници-градинари, или като кираджи - пише Минко Русенов в студията си „Икономическото развитие на Троян”. До Освобождението част от мъжкото населе­ние с коне е преминавало Стара планина и е стигало чак до Бургас и Василико (Царево), където е пренасяло от Странджа дървен материал и дървени въглища, които са изнасяни с гемии за Цариград. Троянските кираджии са стигали преди Освобождението чак .до Бяло море, а на север до Свищов и Плевен...[6]

Логично е да се възприеме, че тъкмо троянските ки­раджии, поели през Шипка Балкан към Бураското скеле, са известили своите земляци за спасителния път към Юж­на Русия.

Тъй или иначе името Троян се появява в Северното Приазовие. Тогава само нашето село носи това име. Име­ната Трояново (Бургас) и Троян (Хасково) са дадени на тези селища едва след Освобождението на България от турско иго, припомни ми в разговор един от историците на Троян - проф. Игнат Пенков.

Подобно „пренасяне" на селищно име съществува и другаде. Проф. Игнат Пенков посочва и други селищни изселвания, при които новонаселените места приемат име­ната на изоставените родни огнища, напр. Маринка, Твър­дица, Зимница (Сливенско), Галиче (Врачанско) и др.

Авторът на писмата от Новотроян Вл. Чернев спо­менава още, че някои от тези старотроянци са се върнали в България - по родните места. Но в спомените на наши­те съграждани липсват каквито и да са сведения за такива завръшания. А такива среши не е възможно да не бъдат запомнени, освен ако не са станали в близки до самия Тро­ян селища.

През 1986 г. Валентин Изотов от гр. Бердянск обна­родва специална кореспонденция във вестник „Троянски глас”, озаглавена „Български народни музикални инстру­менти в Северно Приазовие". В нея той съобщава, че по време на концерт на художествената самодейност в село Лозоватка, Приморски район на Запорожка област, са­модеецът Иван Ангелов свирил народен танц „Хоро” „на старинен български инструмент”. Средният на възраст из­пълнител бил облечен в национална носия и в ръцете си държал гайда...”

Кореспондентът продължава: „Повече от сто години са минали от онова време, когато този инструмент за­едно с българи преселници попаднал на украинска земя, при нас, в Северно Приазовие. За българите преселници в тези далечни години песните и музикалните инструменти са били частица от далечната родина България и затова те с голяма грижовност са предавали от поколение на по­коление тайните на свиренето и изработката на тези му­зикални инструменти...”

Кореспондентът добавя още: „В село Трояни, Бердянски район, през 30-те години свиреше на гайда Васи­лий Паленков, а през довоенните години по празници чес­то се чуваше гайда в село Зеленовка, Приморски район, на която свиреше Петър Войников. Сега той свири на ка­вал, който сам си е измайсторил. А кой българин не оби­ча да играе кръшния танц „Ръченица” под звуците на гъ­дулката или както тук, в българските села в Приазовието наричат този лъков инструмент „кеменче” или „кеменча”... По-разпространени в българските села бяха духо­вите инструменти свирка и кавал. Изглежда те по-лесно се изработваха от дърво или медни тръби.”

В Найден Геровия „Речник на българския език” е обяснено.кеменча, умалително сравнение от кемене. Кемене; скрипочка.”[7]

И тъй, старата гъдулка е била наричана кемеиче. В село Богдан, Пловдивско, има фамилия Кеменчеджиеви. Изследването на поставения тук накратко въпрос трябва да продължи. Навярно го осветляват повече тру­довете на Н. С. Державин, Вл. Дякович, Крачун Крачу-нов, Арборе (Румъния) и др., а тъй също и песенният ни фолклор.

Според мен въпросните преселници в Северно При­азовие са действително от Троянския край. Тръгнали на­далеко от „пътя на Траян”, те се заселват близо до съшо тъй неговия „Траянов вал”...

Ала не забравят името Троян, пренасят го в друга земя, съхранявайки обичта си към родината.

* * *

Известно е, че хан Кубрат (Курт), прабългарски хан от рода Дуло, баща на хан Аспарух, около 650 г. обединява прабългарските племена, обитаващи земите между Кубан, Волга и Днепър в голям племенен съюз, наречен Валика България. След неговата смърт този съюз се разпада.

Приазовието попада също в пределите на Велика България. И фактът, че троянци се отправят след повече от хилядолетие към земята на далечните си предци, е на­истина удивителен!

---

[1] Текстът е прочетен на конференция на тема „Българският корен”, организирана от Музея на народните занаяти и при­ложните изкуства в Троян през 1997 г.

[2] Троянски глас, 1968, бр. 25 (45).

[3] Троянски глас, 1969, бр. 13 и 25.

[4] Троянски глас, 1986, бр. 45.

[5] Найден Геров, Речник на българския език, част втора, Пловдив, Дружествена печатница „Съгласие”, 1897, с. 361.

[6] Димов Г., Потомците на Граматиково от XX век, 2002, с. 15.

Найден Геров, Речник на българския език, част втора, Пловдив, Дружествена печатница „Съгласие”, 1897, с. 361.

[7] Русенов М., Троян - Юбилеен сборник, ч. I, 1968, С., НИ. с. 268.