сряда, 12 септември 2012 г.

Иван Пейковски. Как генерал Бойдев написа своите спомени [How did general Boidev write his memories]. - Статия от Иван Пейковски, публикувана във в. "Троянски глас", 1997, № 4.

През 1969 г. ген. Васил Бойдев ме помоли да му помогна да напише своите военни спомени. Бидейки тогава главен редкатор на в. "Троянски глас", аз му осигурих за тази цел редакционната машинописка Мария Якимова. В продължение на повече от месец той й продиктува 504 страници. Заглавието написа саморъчно той: "От юнкер до генерал". Под него "Това, което малко хора знаят". Екземпляр от ръкописа, заедно със снимки, авторът предаде на Военно-историческия музей в София. Съгласно уговорката между нас той предостави едно копие и на мен.
       Такава е истината за "записването" на Бойдевите мемоари. 
         През 1991 г. нашият съгражданин В. Димитров обнародва в ловешкия вестник "Народен глас" откъси от спомените, като обяви, че той ги е "записал и обработил"... Сравних тези откъси с текста, с който разполагах, и установих - разлика между тях няма! Извършена бе само редакционна намеса, никаква "обработка" не беше правена.
        А и дали изобщо в случая тя е необходима?
         Васил Бойдев е автора на "История на Първата световна война" - пособие на военното училище, "Тактика на конницата", история на 1-ви и 7-ми конен полк и история на 10-ти Родопски полк, "Политическа и военна подготовка на Първата световна война" - в 3 тома, сътрудничил е на "Военен журнал", написал е учебник за Военната академия - "Службата на генералния щаб", а също така и редица статии.
          Изпратих до Стефан Бойдев във Франция един брой на "Народен глас" и в писмо до мен той ме помоли да оглася следната декларация: "Господин В. Димитров, който публикува в съботния "Народен глас" - Ловеч, откъси от спомените на генерал Бойдев, няма никакво право да ги "преработва литературно", както заявява в заглавието на публикацията, тези спомени трябва да се четат в техния оригинален ръкопис, за да представят правилно духа и чуствата, които са били в основата на неговата дейност. В противен случай се рискува да бъдат криворазбрани..." (Вилепанш, 3.ІІ.1991 г.)
       Дали ген. Васил Бойдев е дал авторски права на В. Димитров - това той може да докаже само документално. В противен случай е налице злоупотреба с името на един достоен българин, което заслужено ще носи една от улиците на Троян - неговият втори роден град. 
Иван Пейковски
София, 21 януари 1997 г.                  
_________________

Спомените на генерал Васил Бойдев, обнародвани от Иван Пейковски в сп. Летописи през 1994-1995 г.  
можете да прочете   ТУК



_______________________________ 

Бойдев - генералът, който не пожела да стане полицай  [Boidev - the general who did not want to become a policeman]


Иван Пейковски 

  • В. "Особено Мнение", 1996, № 5 (6-12.02.).

Генерал-лейтенант Васил Бойдев почина на 22 април 1984 г. в Троян, къ­дето беше интерниран след 9.IX.1944 г., когато неговият син Стефан емигрира на Запад. През май същата година Регентството слага край на дългогодишната му безупречна и вярна служба на Бъл­гария. Оттогава името му потъва в мълчание. Днес то е непознато дори и сред висшите военни среди. Нещо повече, забравата се превръща в непризнание. В най-новата „История на българската   авиация” (1988) ген. Бойдев се спо­менава само веднъж, и то погрешно - бил командир на Въздушните войски са­мо от 1939 до 1941 г. Под­чертава се, че по негово време върховното коман­дуване възпитавало лич­ния състав в дух на „отявлен антикомунизъм”, че главнокомандуващият Бойдев провъзгласил предаността към царя за най-висша добродетел... 
       Добре че въпреки прев­ратностите на съдбата то­зи виден български воена­чалник изпълни поръчка­та на началника на Гене­ралния ни щаб - ген. Иван Кинов, и написа в Троян 504 страници за своите срещи и преживявания. „От юнкер до генерал” - тъй е озаглавил спомените си. В началото на века той и баща му - офицер, участ­вуват в Балканските вой­ни. Младият Бойдев е пре­водач при разпита на пле­нения Шукри наша в Од­рин. През Първата светов­на война двамата казанлъ­чани - баща и син, са ране­ни край Битоля, лекуват ги заедно. Отначало Васил е кавалерист, после се увли­ча от авиационното дело (1927-1929 г.). Завършва академия в Полша, през 1932 г. оглавява секция в Генералния щаб, а от 1935-та командва 9-и пехотен полк в Пловдив, после е началник на Военното училище в София и от 1937 г. - първият началник на Въздушните войски. Всич­ки, които са го познавали, изтъкват високата му еру­диция - владеел три запад­ни езика, автор на редица трудове в областта на во­енното строителство.
       Може би най-плодот­ворният период от военна­та му кариера е именно създаването на родните въздушни войски. Тъкмо с тази цел ген. Бойдев из­пълнява редица диплома­тически и военни мисии, посещава Полша, Герма­ния, Югославия, Румъния, Чехия и СССР. Среща се с редица чуждестранни вое­началници, между които Гьоринг, Лист, Рихтхофен. През 1939 г. подписва в Москва въздухоплавател­ната ни конвенция със съ­ветския Аерофлот. Тогава е приет от известния мар­шал Шапошников, на чие­то бюро вижда екземпляр от своята книга „Тактика на конницата”.
       И така - до май 1941 г., когато след остър конф­ликт с германския генерал Рихтхофен е обвинен в „просъветски настрое­ния”. А всъщност „антико­мунистът”, както го опре­делят някои съвременни­ци, спори с един от любим­ците на Хитлер, поискал ултимативно да се предос­тавят самолетните ни ра­ботилници в Карлово, Божурище, Пловдив и Враж­дебна за ремонт и сглобя­ване на немски самолети, защото Германия бърза да започне войната срещу СССР. Съгласно спогодба­та за преминаване на Хит-леровите войски през Бъл­гария тя не е била задъл­жена да окаже подобно въздействие. Генералът счита, че прякото ни включване във войната е опасно, тъй като Турция по това време е струпала големи войскови сили на нашата граница.
      Приел оставката му, цар Борис го назначава за командир на Пета българ­ска армия, съсредоточена в Македония. Тук ген. Бой­дев се държи като бълга­рин сред свои, неговата ар­мия подпомага местното население, грижи се за гла­дуващи деца, едно селоре-шава да се нарече „Ген. Бойдево”...
       През май 1944 г. той е принуден да подаде отново оставката си. Самият вое­нен министър го обвинява и заплашва със съд, загде­то не е съдействувал да бъ­дат издирени всички евреи в Скопие. Известно е - из­дирените са изпратени на смърт в Германия. И още - генералът е обвинен, че не е съдействувал на полици­ята да преследва югослав­ски партизани. На запла­хите Бойдев отговаря с ду­ми, които са неговото ве­рую: „Аз съм генерал, а не полицай!” След близо 40-годишна военна служба той е уволнен - сега за пос­леден път. На неговото място идва ген. Кочо Сто­янов...
       Останалото са спомени­те. Ген. Бойдев имаше въз­можност и да не сподели съдбата на угнетени свои сънародници в България, но той не можеше да жи­вее извън нея и без нея! Той вярваше в справедли­вия съд на историята, за­вършвайки своите разсъждения върху българс­кото минало:
       „Моите спомени трябва да се издадат в България, за да знаят бъдещите поколения, че сме имали малка, но добре уредена държава, героична войска и че сме били жертва на нашето географско поло­жение и на апетитите на великите сили.”
       Ще се намери ли кой да издаде тези спомени?