сряда, 4 декември 2013 г.

Иван Пейковски. БАЛКАНСКАТА ВОЙНА ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА УНГАРЦИ


  • Публикувано във: В. „Заря” (Ловеч), ХХV, 1983, бр. 3352 (14.04.)

Будапеща, 20 март 1983 г.

По време на Балканската война редица унгарски вестници поместват отзиви за целите и характера на бойните действия, изразяват недвусмислено подкрепа на българската кауза. И това става, въпреки че  по това време германо-австрийският блок има определени завоевателни стремежи към Балканите и Близкия Изток. Непредубедени автори изтъкват не един път героизма и хуманизма на българския войник, тръгнал да освобождава поробени братя в Македония и Одринска Тракия.
Политическият всекидневник „Будапещи Хирлап” („Будапещенски вестник”) отбелязва на 8 октомври 1912 г. (брой 237) пристигането на 600 българи, идващи от тютюневи фабрики в Германия. Известени за мобилизацията, те бързат да се завърнат в отчеството си и да участвуват в освобождаването на поробените си братя. Будапещенци ги посрещат възторжено с възгласа „Да живее!”
Най-влиятелните столични вестници в Унгария са имали свои представители сред общо 70-те чуждестранни кореспонденти, от техния поглед не убягва нито едно по-важно бойно действие. Поместени са кореспонденции още преди българските части да тръгнат към фронта. В тях се говори за високия им боен дух. На блюдателят на „Вашарнапи Уйшаг” („Неделен вестник”, брой 42 от 20 окт. 1912 г.) споделя възхищението си от нашата войска: „Да, българите са отлични войници. Посетих един техен лагер в полите на Витоша, видях ги в учение, видях бързите им сръчни движения, стрелбата им по мишени, почувствувах бодрото им настроение, видях неуморимостта им, видях и чух как в минутите на почивка те бързо и плътно обграждат своите офицери, непрекъснато питайки ги кога най-сетне ще ги поведат на война; видях ги как вечер, след 12-чаеовн занятия все още бодри, все оше със закачливо настроение, скачат да играят, хващайки се на хоро по десетина-дванадесетина, докато техните другари, изпънали се на тревата, измъкват остри звукове от пастирските кавали. Тогава пушките бяха сложени в пирамиди и от цевта на всяка една, като от ваза с тясно гърло кимаха  цветя...”
В брой 249 вестник „Пещи Напло” („Пещенски дневник”) съобщава за настъплението на българските войски по всички направления. Обхванати от паника и страх, турските части безразборно отстъпват, захвърляйки оръдия, пушки и хранителни припаси. Турското население напуска селищата. В много от тях българските войници са принудени да се грижат за  изоставените от турците малки деца.
Същият вестник подчертава въодушевлението, с което българските войници осъществяват своята оовободителна мисия: „Духът на българските войници е изключи телно висок. Турците не можаха да вземат в плен нито един български войник. А самите българи се отнасят добре с турските войници”.
Илюстрованият седмичник „Вашарнапи Уйшаг” отразява бойните действия с кореспонденции и снимки. В броя си от 20 октомври 1912 г. (бр. 42) той пише, че изминатият от България път след освобождението от османско иго е път на „упорити, жестоки и без компромисни борби. Сочи се за пример стремежът на българина към култура и съзидание, неговата „природна интелигентност и невероятната творческа енергия, която е една от най-характерните негови черти”.
По време на войната унгарски журналист изпраща до Будапеща „Писмо от театъра на бойните действия”, което се отпечатва в края на октомври 1912 г. Той посетил в Стара Загора болница, в която били настанени войници, получили подвиване на краката.
Журналистът се ръкувал с един от тях и ето какъв отговор получил: „Господие, Вие не знаете те какво означава това да лежиш тук, когато другите се бият...” Кореспондентьт отбелязва, че всички са като този войник. Мнозина, без да са оздравели, бягат от болницата и бързат да настигнат полковете  си.
А ето какъв разговор е водил журналистът с пленен турчин, настанен в българска казарма, но получаващ същото продоволствие, каквото и  българските войници:
„- Защо се биеш против българите?
  - Мене ме изпратиха срещу друговерците.
  - Какъв беше боят, в който ви плениха?
  - Водеше ни един бимбашия. Изведнъж се намерихме лице с лице с неприятеля и вече нямаше спасение. Плениха и бимбашията. А между убитите лежи и моят брат...”
На въпроса как се чувствува в българската казарма, турчинът от говаря:
„- Добре, господине! Не съм и мислил, че тази страна е така добродушна.”
На 30 октомври 1912 г. вестник „Мадяр Хирлап” (бр. 237) помества телеграма на лондонския си кореспоидент, който позовавайки се на „Дейли мейл”, пише: „От Цариград съобщават, че генерал Азис бей, братовчед на Кедиве, командир на Лозенградската крепост, е бил осъден на смърт от военен съд и вече е и разстрелян. Главното турско командване го обвинява, че е станал причина за паниката сред турските войски в Лозенград, а неговата дивизия вместо да стреля по противника е обстрелвала една друга турска дивизия.” Унгарският печат отделя голямо внимание на превземането на Одринската крепост, чийто комендант е известният с фанатизма турски пълноводец Ферик Мехмед Шукри паша. Вестник „Мадярорсаг” („Унгария”) в брой 73 от 27 март 1913 г. оценява падането на Одринската крепост под напора на българската армия като „забележително историческо събитие”, предрешило съдбата на Европейска Турция.
„Мадярорсаг” изтъква също така, че Одринската операция траяла само 49 часа. Българите са се придвижили изключително бързо под прикритието на мъглата. Влизането на българите в крепостта е заварило Шукри паша и приближените му на чаша чай -толкова голяма е била нзненадата...
Твърде характерна е статията на „Будапещи Хирлап” (бр. 268 от  13 ноември 1912 г.), в която ролята на българската армия във войната се оценява като първостепенна. Вестникът пише: „...Българите избраха по-трудната, по-трънливата част от пътя. Техният марш напред не беше в такова бързо темпо, не беше задръстен от тържества и блестящи речи. Българите вървяха напред по-бавно, по-малко говореха за себе си, но от всяка тяхна крачка земята потреперва, а уморените, видяли твърде много очи на Европа се обърнаха именно към българите и на нейното, тогава невъзмутимо като сфинкс лице безредно започнаха да сменят изразите на искрено възхищение, учудване и уплаха. Българите  се подготвиха чудесно за този тежък път и сега, когато тръгнаха по него, с всяка крачка го доказват: по триумфалния си път те вървят бавно, но сигурно, с характерните за неотклонната решителност свъсени вежди...”
Освободителният порив на България поражда чувства на солидарност и у унгарския народ. Сред многобройните снимки от бойните действия по време на Балканската война са и тези на двете сестри на Унгарския червен кръст, чиято главна квартира е била Кюстендил.