Иван Пейковски / Ivan Peykovski

Публикувано в: Град Троян - Юбилеен сборник по случай 100 години от обявяването му за град. София, 1968, с. 78-98.

В края на 1877 г. Руско-турската освободителна война навлязла в последния си, решителен период. Веднага след падането на Плевен на 28 ноември (10 декември) руското командуване решило да се премине Балканът през зимата, преди още турската армия да е осъществила своите планове за укрепване и задържане на балканските проходи. Въпросът за тези действия бил поставен от генералите Д. А. Милютин и Н. Н. Обручев пред императора на съвещание, което възприело „да се започне най-напред движение с десния фланг, да се разбие Шакир, да се разпръсне наново формиралата се турска армия в Софийско-Ихтиманския район и след това с движение към Филипопол и покрай южната страна на Балкана да се заставят турците да очистят проходите, а в случай на съпротива - едновременно да се атакуват по фронт и във фланг”[1].
Руското командуване искало да осъществи тази своя главна стратегическа задача, като нанесе най-напред удар във фланга на турската армия със силите на Западния отряд на генерал Гурко (71 000 души и 318 оръдия). Отрядът трябвало да премине Арабаконак, да преодолее Орханийската армия и да настъпи според обстоятелствата към Одрин или към Казанлък, заплашвайки тила на турците. По този начин Гурковият отряд щял да привлече към себе си вниманието на турците, облекчавайки действията на Шипченския отряд, командуван от генерал Радецки (54 000 души и 119 оръдия). В случай на успех се предвиждал удар срещу турските сили и от страна на Шипченския отряд, задържан здраво дотогава от Вейсел паша. Крайната цел на тези два удара била настъпление към Одрин и Цариград и пълен разгром на неприятеля. В случай на неуспех на деснофланговия удар руските войски на Шипка трябвало да настъпят и да отрежат пътя на левия турски фланг към тила, като го обградят и унищожат или като го принудят да отстъпи към Егейско море. Ловешко-Севлиевският отряд, който от 20 декември 1877 г. (1 януари 1878 г.) се преименувал Троянски (6000 души и 24 оръдия), получил задача да премине през Троянския балкан. Неговите действия били насочени също към подпомагане на Шипченския отряд и към поддържането на най-тясна връзка със Западния отряд.

Турските планове за по-нататъшни военни действия били не съвсем определени. Главната цел на турското командуване била да забавя чрез отбранителни действия настъплението на руските войски и да печели време, докато се предизвика намесата на западноевропейските държави, чрез която да се отхвърлят руските условия за мир. Непосредствената задача на турските сили била: задържане на балканските проходи до последна възможност - нещо, което било затруднено не само от настъпилото разколебаване и уплаха сред войската, но и от наличието на разногласия в командуването на турската армия.

Както е известно, Гурко започнал настъплението си на 13 (25) декември 1877 г. и на 23 декември 1877 г. (4 януари 1878 г.) освободил София. Настъплението на Троянския отряд трябвало да започне преди още Радецки да е разгърнал отряда си за бойни действия. В противен случай той не можел да привлече към себе си турски сили, защото в разгара на боевете при Шипка турците едва ли щели да отделят свои сили за защита на Троянския проход. Освен това след успешното си спускане в Карловската котловина Троянският отряд имал задача да обезпечи левия фланг и тила на Западния отряд, както и десния фланг на руските войски в долината на Тунджа.

От всички проходими места през Стара планина проходите през Троянския балкан са най-високи и най-недостъпни. Преминаването през тях при тежките зимни условия - силни студове, дълбоки снегове и чести виелици, както и при наличието на турски сили, било почти невъзможно, поради което руският главнокомандуващ Николай Николаевич разчитал главно на демонстративните действия на отряда. Широкоизвестният по това време немски военачалник Хелмут Молтке писал: „Онзи генерал, който реши да премине през Троян, още преди това заслужава име на безразсъден, защото достатъчни са два батальона, за да се задържи настъплението на цял корпус.”[2]

Самите турци също не допускали преминаването на Троянския балкан през тази зима, обаче при появата на руския отряд усилили веднага защитата на прохода.

За командир на Троянския отряд бил назначен ген.-лейт. Павел Петрович Карцов. Той е роден в 1821 г. в Новгородска губерния. Произхожда от разоряващо се дворянско семейство. След завършване на военното си обучение и възпитание постъпва през 1842 г. на служба като подпоручик в лейбгвардейския Семьоновски полк. В 1856 г. е произведен полковник, а през следващата година става командир на стрелкови батальон.

През 1862 г. като командир на Санктпетербургския гренадирски полк Карцов е произведен в чин генерал-майор за отличия в службата, а в 1870 г. - в чин генерал-лейтенант и назначен за командир на дивизия. Участвува в няколко похода, като неведнъж командува отряд. В 1863 г. Карцов присъствува на маневрите в Прусия. Той е написал история наСемьоновския полк и автобиографични спомени „Из прошлого”, издадени след Руско-турската война.

По време на Освободителната война, до падането на Плевен, ген. Карцов се отличил особено в бойните действия около Ловеч. В началото на ноември 1877 г. той завзел Тетевен и с. Турски извор (Български извор). Непосредствено след това той оглавил специален отряд от западните войски и действувал йод непосредственото началство на румънския княз Карол и помошника му ген. Тотлебен.

Още при започване на Руско-турската война положението в Троян станало крайно несигурно. Част от бившите членове на революционния комитет, помилвани и освободени от затвор, заминали за Румъния и се записали в Българското опълчение. След влизането на русите в Ловеч и Севлиево, в средата на юли 1877 г., турците от троянските околности се стъписали. Комитетските хора иззели от тях оръжие, необходимо за отбраната на града от башибозука. В това време около 300-400 башибозуци от Карловско преминали Балкана с намерение да спрат настъплението на русите. Зле въоръжени, разполагайки само с тридесетина коня, те се отдали на побоища и грабеж в Троян. След това образували конница от стотина души и заедно с останалия башибозук потеглили през Добродан за Севлиево. При първата среща с руски конни патрули башибозуците се пръснали в паническо бягство. без да дадат нито един изстрел.

На 16 (28) юли един турски отряд дошъл откъм Плевен и изтласкал казаците от Ловеч към Севлиево, като си възвърнал града. Сега на свой ред турското население от околните села започнало да добива смелост. Башибозукът се готвел за жестока разправа с града. Въоръжената охрана на Троян разполагала предимно с взетото от турците оръжие, по-голяма част от което била негодна. Няколко пъти били провеждани учения. В края на юли в града влязло първото руско разузнавателно отделение, което се върнало веднага обратно в Севлиево. Защитата от башибозука, който ставал все по-нагъл, била безнадеждна. Жени и деца побягнали към Троянския манастир, Севлиево, Габрово и техните околности. Турската полицейска власт напуснала града.

На 7 (19) август защитниците на Троян охранявали входните пътища откъм запад и югозапад, откъдето били нападани преди това. Но този път нападението дошло откъм незащитената северна страна. Три дни двехилядната башибозушка тълпа безчинствувала в града. След като разграбили къщите, турците опожарили до основи Троян. Така една година след Априлското въстание градът преживял участта на въстаналите български революционни центрове.

На 8 (20) августтурците се опитали да проникнат и в Троянския манастир, но въоръжена охрана ги посрещнала със силен огън и отбила нападението им. След шест дни башибозушката тълпа отново се опитала да нападне манастира, но в това време есаул Шаров бил вече в Добродан с половин сотня казаци. Той се притекъл на помощ и отблъснал турците.

На 14 (26) август ген.-майор Д. Скобелев, който се намирал на позиция край шосето Ловеч-Севлиево, изпратил записка от есаула на 30-и казашки полк А. Грузинов, с която искал незабавно да се проучи положението в Карлово, Троян и Ловеч. Особено го интересували сведения за пътя от Троян до Карлово, за неговата проходимост и възможностите за преминаване от артилерия.[3]

След пет дни Грузинов донесъл на Скобелев, че разузнавачите му открили придвижване на сто башибозуци от с. Лшиклар, които преминали Балкана и се насочили към с. Коман. По пътя между тези села бил разположен турски караул от около 200 башибозуци.[4]

На 16 (28) септември за началник на Ловешко-Севлиевския отряд бил назначен генерал Карцов. След второто освобождение на Ловеч от генерал Имеретинскн (3 септември н.ст.) отрядът на Карцов (6449 души в строя и 8 оръдия) отбранявал Ловеч, поддържал връзка между отрядите наГурко и на Радецки и охранявал района между Златишкия (Етрополе-Златица) и Русалийския проход (Севлиево-Калофер). За тази цел били създадени няколко укрепени пункта. Руските части направили несигурна връзката на турците от Тетевен с Осман паша в Плевен. Като извършил това, Карцов предприел отделни незначителни схватки с башибозуците и започнал да разузнава балканските проходи и преди всичко - Троянския проход. Пред него се откривала възможността да премине планината на четири места: Троянски проход - с. Кнежа (Балканец) - Карнаре; Троянски манастир - Карлово; Шипково - Рахманларе (Розино) и Ново село - Калофер (Русалийски проход).

Първите сведения на руските разузнавачи показали, че северните склонове на планината са заети от малки турски отряди от по няколко-стотин башибозуци и черкези и от по 1-2 роти низами (редовна войска), намираща се на позиции по върховете. Техните опити да се спуснат на север, към българските селища, били осуетявани от казаци и от български чети. След сформирането на Ловешко-Севлиевския отряд изучаването на подстъпите на Троянския балкан се засилило.

На 27 септември (9 октомври) Карцов заповядал на войсковия старшина Ив. Ф. Антонов да превземе Троян. При това свое второ влизане в града русите го заварили вече опожарен. Техните впечатления от гледката най-добре изразяват редовете „Из дневника” на Г. Котлубей:

„Когато пристигнах в Троян, аз бях поразен от представилото се зрелище: от хубаво застроения, достатъчно чист и красив град не бе останала и следа; навсякъде грамади развалини и само на места стърчат голи, обгорели стени. Бях чувал преди, че градът е изгорен от башибозуците, но никога не предполагах, че те не са оставили в буквалния смисъл на думата камък върху камък, и още повече се ужасявах от картината, поради това,че в края на юли същата година аз видях в този град красиви, големи къщи, многобройни дюкяни и като цяло - заможност и задоволеност на обитателите. Сега намиращите се в града две сотни казаци, които наблюдаваха Троянския проход, едва можеха да се настанят в няколко оцелели къщи.”[5]

В Троян и манастира се настанили първа стрелкова и трета линейна рота от Девети Староингерманландски полк, а в Ново село и Острец - четвърта рота на поручик Александровски. Поради отслабения състав на отряда и за да не се откривт истинските, по-далечни планове за преминаване на Балкана, в разузнавателните действия били изпращани малки сили. Освен това по-голямо нападение срещу тях от турска страна било малко вероятно.

На 30 октомври (11 ноември) било направено първото проучване на Русалийския проход. Разузнаването се ръководело от временно командуващия първа бригада на трета пехотна дивизия - ген.-майор Дандевил. Той тръгнал от Ново село с две роти, минал през с. Острец, и по средата на северния склон бил посрещнат със стрелба от турските постове. Спазвайки указанията да действува предпазливо, Дандевил се оттеглил обратно. На другия ден той разузнал прохода от Троян до билото. Придружаващият го поручик Карлович от топографския корпус снел окомерно и двете рекогносцировки.

На 2 (14 ноември) войсковият старшина Афанасиев, който се намирал в с. Острец, получил сведения, че на Марагидик (вр. Русалка) има 2000 турни, които се укрепяват и подготвят нападение над северните български села. Още в 4 ч. на другия ден Афанасиев и Александровски се отправили към Марагидик. Ротите се движели мъчно по стръмните склонове, прокарвали си път в дълбок сняг. Откривайки ги. турците започнали да стрелят безпорядъчно и не причинили никакви загуби. Русите продължили да се изкачват. Поручик Александровски със своята рота извършил обход в левия турски фланг и принудил турците да побягнат. Оказало се, че те били само около 300 души. Афанасиев изгорил турските колиби, взел изоставеното в бързината оръжие и припаси и се върнал в Острец. Това проучване дало добри резултати и надежди за едно успешно преминаване през Русалийския проход.

Обаче условията в планината се изменяли бързо. Само една седмица по-късно преминаването вече било невъзможно. В това се уверил лично изпратеният от генералния щаб подполковник Сухомлинов, който имал задача да разруши турските укрепления и да построи нови, обърнати на юг. Залените с вода стръмни и тесни пътеки внезапно замръзнали и за да се изкачат нагоре, казаците разсичали леда със саби.

Преминаването на този проход ставало явно невъзможно. Невъзможно било да се прави и укрепление на южната страна при настъпилия непоносим студ и виелици. Поради това русите решили да изоставят построеното укрепление в ръцете на българи-доброволци и на казашкия пост в с. Острец. Подполковник Сухомлинов снел подробно изкачването и изпратил чертежа заедно с донесението в генералния щаб.

Идеята за преминаване на Стара планина през Русалийския проход била отхвърлена от Карцов и по други съображения. Спускайки се към Калофер, русите при липса на възможност за отстъпление могли да станат лесна плячка на силни турски удари откъм Шипка и в тила - откъм Карлово.

Карцов докладвал на Главното командуване, че разпръснатите в Тетевен, Троян и Севлиево части на неговата Трета пехотна дивизия поотделно трудно можели да преминат Балкана при суровите зимни условия. Дивизията не можела да се събере и да тръгне заедно поради неизясненото положение на Шипка и на Западния отряд. В отговор на това донесение последвала заповед отрядът да не предприема нищо решително и да продължи проучването на проходите.

На 16 (28) ноември Сухомлинов извършил нова рекогносцировка на Троянския проход с 30 доброволци от ротата на капитан Шелепов и с 20 казаци на войсковия старшина Антонов. Той тръгнал от Троян, минал покрай с. Кнежа (Балканец) и се насочил към превала на планината. По другия път - от манастира през местността Чучул, поели казаците. Сухомлинов се изкачил чак на билото. Турският патрул, който наблюдавал това движение, бил изненадан и от появата на казаците в гърба му и се оттеглил, без да открие стрелба. От билото Сухомлинов видял турските укрепления на Орлово гнездо, както и табиите, разположени по-напред и вдясно от него. Пътищата от Троян и от манастира се събирали на конусовидния и труднодостъпен скалист връх Орлово гнездо, който турците назовавали Курт хисар (Вълча крепост).

На другия ден Сухомлинов проучил прохода от манстира за Карлово през Амбарнца. Този път се оказал сходен с Русалийския, бил по-труднодостъпен.

В средата на ноември един турски отряд преминал откъм Рахман ларе (Розино) и нападнал Шипково.

Сухомлинов още бил из планината,когато от Ловеч пристигнал инженер капитан Александровски със задача да пристъпи към подготовка на Троянския проход за преминаване от артилерия. За това той не разполагал нито с достатъчно сапьори, нито с достатъчно време. Взривяването на скалите по пътя, което било неизбежно, не можело да остане незабелязано от турците. За тези трудности било доложено в щаба на армията.

На 22 ноември (4 декември) руските войски претърпели неуспех при Елена. Ловешко-Севлиевският отряд изпратил 8 роти към Търново. Приготовленията за преминаване на Валкана били отложени.

След падането на Плевен ходът на военните действия бързо се изменил. Карцов извикал в Ловеч войсковия старшина Антонов, сотник Грузинов и поручик Александровски, разположили частите си в Троян, Троянския манастир и с. Острец. Той им заповядал да извършат още една рекогносцировка на Троянския проход, като разкрият с помощта на сигурни разузнавачи-българи силите на турските укрепления на превала и южно от него. В това разузнаване били изпратени Сухомлинов и подполковник Сосновски от генералния щаб. Необходимо било да се съберат сведения за броя на товарните коли, на които можело да се разчита в околностите на Траян, да се преценят възможностите за продоволствуване на отряда, да се изберат пунктове за складиране на продоволствие и за устройване на лазарет, да се осигури фураж, да се определят пунктове за българските опълченци и да се инструктират началниците на чети.

Така в резултат на всички проведени рекогносцировки било установено следното положение:

- след падналите снегове Троянският проход изменил своя характер и на откритите места станал по-труднопроходим, артилерията можела да се измъкне на шейни;

- местното население обещавало да дава на отряда всеки ден по 200 товарни коли и необходимите волове за шейните;

- българите не разполагали с продоволствени запаси, освен с фураж за конете;

- помещения за склад и лазарет имало достатъчно в околностите на Троян;

- за разчистване на пътя от преспи и навеи могло да се разчита на 400 планинци;

- укреплението на Орлово гнездо било същото, но имало данни, че числото на турците както на превала, така и на южните склонове се увеличавало.

Общото заключение на Сухомлинов и на Сосновски било: ако отрядът се усили, при време без виелици преминаването на Балкана е възможно.

В дейността си по проучването на балканските проходи, както и при самото преминаване на планината, отрядът на Карцов широко използувал четническото движение и помощта на населението от Троянския край. Това съдействие било резултат не само на спонтанните братски чувства към освободителите, но и па една предварителна подготовка. Още на 16(28) септември председателят на Ловешкия окръжен съвет С. Ц. Златев изпратил свое предписание до Ловешкия градски съвет за въоръжаване на българска доброволческа чета в Троян, в което се казвало: „... Ще дадете на троянците 800 (осемстотин) патрона на пушките „система Мартини”...”[6]

На 18 (30) септември 1877 г. един от организаторите на българските разузнавателни чети - Никола Георгиев Кабакчиев (1847-1895) изпратил писмо до игумена на Троянския манастир архимандрит Ма-карийсмолбадаму съобщи сведения за количеството турски войски и укрепления в района на София, Карлово и Калофер. Отговорът наМака-рий - доверено лице на Васил Левски и подпредседател на ревлго-ционния комитет в Троян, не закъснял. Изобщо този българин, чието име е Минко Иванов Мошеков, от с. Колибито (Черни Осъм) подпомагал най-дейно руското разузнаване по време на войната. Той бил подкрепян от монасите Давид, Кирил и от други сподвижници в манастира. В отговора си до Кабакчиев (26 септември - 8 октомври 1877 г.) Макарий съобщил събраните сведения за придвижването на четири оръдия от Пловдив към Карнаре и Златица, за подготовката на хранителни провизии в Карнаре и за количеството редовна войска и башибозук в Карлово и в Пловдив. В това писмо той предупреждавал, че манастирът е заплашен от опити за разсипване от страна на турците. В последния ден на септември игуменът наново изпратил донесение на Кабакчиев. Този път съобщавал, че не е успял да събере сведения относно количеството на турските войски в Задбалканската долина. Поради сняг и мъгла изпратеният от дякон Давид човек не успял да премине Балкана. Макарий отново изразил опасността от нападение срещу манастира. Твърде е вероятно той да е ходил по свой почин до Плевен още преди това, за да търси помощ за опазване на манастира и да съобщи на руското разузнаване необходими за него сведения. Макарий и неговите сподвижници взели участие във всички рекогносцировки на подполковник Сухомлинов. Той водил русите по добре известните му планински пътеки, организирал охраната на северните склонове, а при самото преминаване оказал неоценима помощ на руския отряд.

В Троянския манастир били сформирани четите на Цеко Петков и на Георги Попов. Както пише началникът на дипломатическата канцелария при главнокомандуващия на руската армия М. А. Хитрово, първите чети по време на Руско-турската освободителна война били създадени в Ловешкия и в Троянския край.[7] Още през октомври Хитрово поискал от А. А. Непокойчицки разрешение за формиране на чета от Цеко Петков. Като ръководител на четите Хитрово разпоредил да превозят пушки и патрони от Търново в Ловеч,където четниците можели да ги получават. Цеко Петков бил родом от с. Дългошевци (Замфир), Врачански (Михайловградски) окръг. От името на опълченците той забил златен гвоздей в дръжката на Самарското знаме при освещаването му. Четата на стария български войвода била сформирана в Троянския манастир. В нея участвували 400 души от Врачанския край.

Дейно участие в подготовката на зимното преминаване на Балкана взел и Георги Попов, който изпълнявал длъжността началник на Троянското окръжие. Два месеца и половина той охранявал Троян и близките села и неведнъж се сражавал с башибозуците. Георги Попов събрал хора, добитък и коли от околните на Троян махали и села - Попешка (Христова), Габърска, Дрянска - Райковска, Бели Осъм, Кнежа и др.

Българските чети послужили за авангард на руския отряд при преминаването на Балкана. Те охранявали пътищата, пазели фланговете, отбивали башибозушките набези, събирали сведения за противника. В тях участвували много предани родолюбци от Троянския край. При разузнаването на местността били използувани местни, опитни планинци. Един от тях бил младежът Христо Исикийски, загинал геройски при спускането от Орлово гнездо на юг. При преминаването на пътя 400 души от околните села подпомагали отряда на генерал Карцов, а други 200 дошли с волове и биволи, за да изтеглят нагоре оръдията.

Помощта на населението от троянските села, оказана на руския отряд, предизвикала чувства на сърдечна благодарност у братята руси. Това се потвърждава преди всичко от думите на ген. Карцов, който заявил в спомените си за преминаването на Троянския проход: „При всичко това неоценима помощ на командированите лица оказа настоятелят на Троянския манастир архимандрит отец Макарий и старшината на окръжието Георги - бивш войн на опълчението. Първият цяла есен организираше охраната на северните склонове с местни жители, съпровождаше Сухомлинов във всички рекогносцировки и сега не оставяше отряда нито за минута. Сутрин той изпращаше ешелони в планината, ръководеше разчистването на пътя по време на изкачването, вечер се явяваше при мен за указания, нощем се грижеше за приготвянето на хляб и вино, изпращаше всичко това в денкове за войските, а на разсъмване, яхнал балканското си конче, беше пак на прохода. Георги много съдействуваше при събирането на денкове, фураж и добитък.”[8]

За срещата си с Цеко Петков и с ахримандрит Макарий, станала на Троянския проход, полковник Митрофан Греков писал: „Там се намираха още две забележителни личности: водачът на български чети Цеко Петков, известен на цяла България като народен герой, посветил целия си живот на борба срещу турците в балканските вертепи, и настоятелят на Троянския манастир - отец Макарий. Колко симпатичен и достоен човек! Ние сме му задължени много. На пустинните височини, разбира се, нищо не ще доставиш за каквито и да било пари. а той ни докара тук в манастирските чували хляб, печено и варено месо, вино и ракия. Не само аз от участниците в преминаването на Троянския проход ще го спомням с топла и сърдечна благодарност.”[9]

А кореспондентът на „Правителствен вестник” Всеволод Крестовски предава така впечатленията си: ...Тук, в ниската стая, около пламтящото огнище, седяха няколко командири на отделните части и с тях почетният настоятел на Троянския манастир отец Макарий - фигура наподобяваща икона, а също наметнатият с ямурлук мустакат войвода на български чети Цеко Петков, по прозвище „балкански орел” (той носеше красив фантастичен костюм, отрупан с богато източно въоръжение), а също и управителят на Троянския окръг Георги, украсен с Георгиевски кръст като бивш боец от опълчението на Столетов - личност много скромна, умна и енергична: той и българи беше събрал за направа на път в планината, и фураж беше доставил от колибите. и български чети създаде, заедно със Сухомлинов, я продоволствие събра...”[10]

Дейността на троянин в помощ на освободителните руски войски била възпята в народното песенно творчество. От уста па уста се понесла песента за трагичната гибел на смелия водач в планината Христо Иси-кийски, чието мъртво тяло било пренесено през Балкана от юначната му сестра Стана. Тази песен започва с думите:

Повдигнала се е сичка Русия,

сичка Русия и България,

бой да се бият, кръв да пролеят,

кръв за свободата.

Най-напред върви Ристю Иванчин,

след него върви млад капитанин...

Турското командуване изпратило главните си сили (около 40 000 души) на Шипченския проход. До 22 декември 1877 г. (3 януари 1878 г.) турският гарнизон на Троянския проход разполагал с незначителни сили. Но в този ден пристигнали от Карлово 2 табора мустафъзи, по-голямата част от които били араби. През следващите два дни пристигнали с форсиран марш от Шипка други 2 табора. Турският отряд разполагал с всичко 6 табора и 100 души султанска гвардия и с 2 оръдия и се командувал от Рафик бей. Три табора защищавали Орлово гнездо, а един Картал тепе (Табиите). Другите два възлизали откъм южните склонове. Движението на турските сили към прохода станало точно както очаквало руското командуване.

При боевете в Троянския балкан отрядът на генерал Карцов имал съвсем незначително превъзходство над отбраняващите се турски сили. Известно е. че по време на Руско-турската война руската Дунавска армия имала двойно превъзходство в жива сила и тройно в артилерия. При това Орлово гнездо представлявало твърдина на природата, която лесно можела да се отбранява и била непревземаема само с фронтална атака. На каменистия връх турците направили два реда окопи от камък, обсипани отвън с пръст и покрити с чимове. В построените също от камък колиби се укривали войниците. От прозорците на тези колиби стрелците можели да водят огън, без да се излагат на опасност. На южния скат турците разполагали с друг ред окопи, от който можели да контролират преминаването по Карнарската пътека. Изобщо турците разполагали с достатъчно сили и средства за отбрана на прохода.

Като обобщил събраните сведения за балканските проходи, Карцов изпратил записка до щаба, в която предупреждавал главнокомандуващия за трудностите на преминаването: студ, несигурен превоз на провизии и снаряди, на болни и ранени, неизвестност след спускането в долината на р. Стряма при съществуващото несъгласуване на действията с общите действия на цялата руска армия. Всичко това задържало незабавното движение през Троянския проход.

На 19 (31) декември Карцов отишъл в Бохот да получи последни указания от главнокомандуващия. Отрядът му не само че не бил усилен, както било обещано, но от него отделили стрелкова бригада и кавалерийска дивизия за Скобелев. „Ако успееш да минеш - чест и слава, ако не - демонстрирай, но действувай усърдно, - заявил му Николай Николаевич. - Зная, че преминаването е почти невъзможно, но ти ще направиш това...”

На по-нататъшните настоявания на Карцов за усилване на отряда помощник-началникът на щаба заявил: „И пет батальона да загинат, това не ще окаже влияние върху хода на кампанията.”

Карцов се безпокоял не за своята лична съдба. Тревожела го отговорността за съдбата на отряда. Не веднъж в хода на войната се проявявало пренебрежение към войника. Предстояла трудна задача и той не можел да не мисли за онези, които трябвало да я изпълнят.

Незабавното преминаване на Балкана от Троянския отряд се налагало, както се каза, от задачата за привличане на турски сили от Шипченския проход. Иначе демонстративната цел на отряда ставала безпредметна. Началото на действията било определено за 23 декември 1877 г. (4 януари 1878 г.).

Завърнал се в Ловеч късно вечерта, Карцов наредил да се предприемат незабавни действия. Съставени били маршрути за съсредоточаване на разпръснатите в Ловеч, Севлиево, Острец, Тетевен и Троян части на отряда към с. Кнежа.

Отрядът се насочил към планината в три колони. Дясната в състав от 2 роти, 3 и 5 сотни и 1 българска чета трябвало да настъпи през прохода Шипково-Рахманларе, а лявата, съставена само от 1 казашка сотня - от Троянския манастир към Карлово. Тежестта на преминаването паднала върху средната колона, която била разпределена в четири ешелона:

Първият ешелон с командир полковник Бородин (Десети стрелкови батальон, 1 сапьорна рота, 6 оръдия от Ловеч и 2 сотни от Тридесети казашки полк) трябвало да излезе от Ловеч на 2 януари и на 4 да започне изкачване на прохода.

Вторият ешелон с командир полковник Татишчев (първа и втора рота от трети батальон на Девети Староингерманландски полк и 2 сотни от Тридесети казашки полк в Севлиево) трябвало да излезе на 2 януари от Севлиево, да пристигне в Троян на 4 януари и да започне форсиране на Балкана на 5 януари.

Третият ешелон с командир майор Духновски (съставен от части, разположени в Ловеч - втори батальон от Десети полк и 2 сотни от Двадесет и четвърти казашки полк на полковник Комаровски, получил заповед да тръгне на 4 януари. На следния ден ешелонът трябвало да се съедини в Троян с втория и да продължи движението си заедно с него.

Четвъртият резервен ешелон с командир майор Кобордо (в състав: 3 роти от Десети полк, намиращ се в Тетевен, и 1,5 сотня от Двадесет и четвърти казашки полк) трябвало да тръгне на 3 януари от Тетевен към Шипково, където встъпвал под началството на Сухомлинов, със задача да премине в направление към Рахманлн.

Целият отряд на Карцов разполагал с 6139 души, от които за бойни действия били определени 5300. Останалите били пръснати в малки гарнизони по северните склонове на Стара планина.

След тези разпореждания започнала работа по обезпечаването на продоволствие. За отряда били необходими всеки ден по 350 пуда[11]сухари. Набавяли се зърнени храни, млели ги и изпичали сухари и хляб. За няколко дни складът в Кнежа осигурил на всеки войник храна за 6 дни. Ссвен това войниците получили сухари за 4 дни. С помощта на Георги Попов били осигурени фураж за добитъка и хора за разчистване на пътя. В с. Кнежа Георги Попов осигурил помещение за пострадалите, а за тежко ранените бил осигурен превоз до Ловеч.

Кариов изпратил донесение до Главното командуване за взетите мерки. Освен благодарност за проявената разсъдливост той получил отноео съвети да премине през Русалийския проход и да се спусне към Калофер. Изтъквало се, че след преминаването на Радедки и насочването на Гурко към Пловдив и Троянският отряд щял да тръгне в това направление в случай на изоставяне на Златица и Клисура. Иначе не били изключени различни случайности.

Троянският отряд започнал движението си в неблагоприятно време - мъгливо и влажно, пътят бил разкалян, валял сняг. Но войниците тръгнали с песен, която осмивала предаването на Осман паша в Плевен. Все по-близко и по-близко пред тях се изправял огромният масив на Балкана.

На 22 декември 1877 г. (3 януари 1878 г.) Карцов пристигнал на шейна в Троян и установил своята квартира в сградата на бившия турски конак. Частите на първия ешелон пристигнали по обед в Кнежа. Турците разрушили каменния мост над р. Бели Осъм непосредствено пред селото, поради което прехвърлянето на оръдията станало късно вечерта, при светлината на фенери.

Вечерта Карцов извикал при себе си в Троян Татишчев, Сосновски, отрядния лекар Кунахович, пристигналия от Севлиево командир на Казашкия полк - полковник Митрофан Греков, и отец Макарни. Сухомлинов бил в Шипково. Карцов разяснил своя план за действията. Той преценил, че при тежките теренни условия и при суровзта зима повече от 4 оръдия не могат да се изкарат на билото. На въпроса на Сосновски - може ли да се атакува внезапно укреплението само с първия ешелон, ако това се удаде, Карцов отговорил: „Имайте пред зид, че главната цел на отряда е демонстрацията, но ако ви се удаде случай да вземете укреплението с изненада, не следва да го изпускате.”

Рано сутринта на 4 януари (по-нататък датите са по нов стил) частите на първия ешелон на полковник Бородин се вдигнали на крак. Най-напред тръгнал Цеко Петков и един батальон руски войници. Те разчиствали пътя. Оръдията били разглобени и натоварени на шейни. В началото на ешелона вървял полк. Сосновски.

През Троянския балкан

Стрелците и българите, които разчиствали снега от пътя, затъвали дълбоко в него и буквално с гърди разбивали пъртина. Наклонът достигал някъде до 45 градуса. Пътят бия измит на много места от поройни дъждове и затова движението по него било трудно. Другаде се изпречвали остри скали и паднали дървета.

Натоварените на шейни две оръдия се придвижвали бавно от дългите върволици впрягове. Една рота войници, сотня казани и българи теглели с ремъци шейните, придържали оръдията отстрани, подпирали плазите над промките. Почивки и смени се давали след всеки 15 крачки.

Казаците също се придвижвали с мъка. Конете им затъвали в дълбокия сняг, било невъзможно да се яздят.

Все по-трудно ставало изкачването. Появила се мъгла, задухал студен вятър. Разреденият въздух предизвикал у мнозина войници кръвотечение из носа и ушите.

Сосновски и Бородин оставили оръдията и тръгнали напред. Безпокояла ги съдбата на Сухомлинов. който трябвало да премине през Шипково. Нямали никакви известия от него. В случай на успешно преминаване той щял да се окаже сам в Рахманларе и гибелта му била неизбежна.

По обед, след като изминали 9 км за 8 часа, първите две староингерманландски роти и казаците достигнали изоставеното турско караулно помещение на прохода (беклеме). Русите се установили на поляната кран Деипмагаре, където първите разузнавачи и българите разпалили вече буйни огньове.

Незабавно било пристъпено към изкачване на стръмния скат Деримагаре. Ординарецът Крестовски ръководил това тежко изкачване. Войниците затъвали до пояс в снега. При 17 градуса студ те се обливали в пот и едва дишали. Пронизвал ги остър вятър и само кората на снега ги спасила от навеи. Това продължило цели 4 часа. Само руският войник можел да прояви такава желязна устойчивост пред суровия въпрос: ine успее ли да премине отрядът през Троянския балкан?

До вечерта ешелонът се изкачил на билото. Сосновски и Бородин решили да атакуват и да превземат турските укрепления под прикритието на настъпилата мъгла и тъмнина. В това време забушувал вятър. Гладът изтощавал и без това изморените войници. Предвождан отново от българи и от доброволци-руси. от войници и казаци на Грекоз. ешелонът тръгнал в атака начело с полк. Бородин.

На 500 крачки от укреплението настъпващите дочули турски говор и видели тъмния силует на Орлово гнездо. Преди да се чуе командата за атака „на щик” и с „ура”, на една от височините лумнал силен огън. раздали се команди от укрепленията и срещу целия, разгънат вън верига ешелон затрещяла силна стрелба, водена на залпове по команда. Неприятелските позиции се очертавали ясно от пушечния огън.

Ешелонът продължил да се движи, но било явно, че срещу отличаващата се с пълен ред и дисциплина редовна турска войска незначителните му сили нямало да успеят. Затишието настъпило скоро. Войници и казаци спрели движението си и залегнали в снега, напълнил обувките и ръкавите им. Температурата достигнала до 27 градуса под нулата. Бялата смърт унасяла изтощените от дневната умора тела. За преживяванията на билото един участник писал по-късно: „Ето - повече от една година измина от това време, а аз и досега не мога да си спомня без тръпки тази нощ.” На мнозина замръзнали ръцете и краката, 48 души не се вдигнали от вледенената земя.

Едва в 4 ч. през нощта била дадена заповед за отстъпление към билото. Обратното спускане било съпроводено с не по-малки трудности. По тясната пътека се струпали премръзнали войници, гладни коне. санитари с ранени на носилките. Войниците се подхлъзвали, падали надолу и се подпирали с пушките. Нерядко се чувал неволен изстрел в тъмнината. Справедливо един участник сравнил тази нощ с картина от Дантевия „Ад”.

Тази първа атака на Орлово гнездо завършила неуспешно. Тя само дала представа за турските сили и за тяхното разположение и доказала, че фронталната атака изисква много жертви, още повече, ако не се използува артилерия.

Сосновски донесъл на Карцов за преобразяването на турските укрепления още на другия ден след атаката. В същото време Карцов получил записка и от Сухомлинов, който съобщавал, че след като пристигнал на 3 януари вечерта в Шипково, не намерил нито роти, нито казаци, които трябвало да дойдат от Тетевен. Сухомлинов тръгнал рано на другия ден с взетите от Троян две роти към превала. Нямало и следа от пътища. Ротите се изкачили над Рибарица, откъдето започвал главният проход. Хора и коне започнали да губят сили. Завалял сняг. Буря затваряла очите. Пред неизбежната гибел смелият и неуморим Сухомлинов отстъпил и се върнал късно през нощта в Шипково. Там вече бил пристигнал четвъртият ешелон, чието движение също било възпирано от преспи по пътя.

Карцов заповядал на Сухомлинов да се върне незабавно в Кнежа, като остави там пехотата в обшия резерв на отряда, а сам той с две сотни да се присъедини към втория ешелон на граф Татишчев и остане при него. Убедил се в невъзможноста за изкачване на повече оръдия, Карцов наредил останалите 4 да бъдат върнати в Ловеч и при отлично време тръгнал към билото.

През този ден, около 5 ч. следобед, едното оръдие благодарение на енергията, проявена от Сосновски и от войниците въпреки неблагоприятното време, било поставено на позиция срещу Орлово гнездо. Раздал се първият изстрел в Троянския балкан и ехото му се разнасяло из планинските долове. Карцов наблюдавал сам изкачването на другото оръдие и сам видял още веднъж на какъв героизъм бил способен руският войник. Позицията на второто оръдие била определена срещу десния фланг на турците. Карцов заповядал да се демонстрира на 6 януари с оръдията и заминал за Кнежа, за да състави донесение до главнокомандуващия и диспозиция за насрочената от него атака на 7 януари.

На 6 януари Сосновски и Сухомлинов с помощта на местни планинци и с офицери, казаци и доброволци открили пътека за Карнаре, по която можело да се извърши обходно движение в тила на десния турски фланг.

Като получил и тези сведения, Карцов решил да настъпи на 7 януари сутринта в две колони:

В лявата колона на командира на Тридесети казашки полк - полк. Греков, били назначени Десети стрелкови батальон, 1 батальон от Староингерманландския полк и 5 сотни от Тридесети казашки полк. Тази колона имала задача да се спусне в оврага вляво от гората и като премине десния турски фланг, да отблъсне турците и да заеме Карнаре.

Дясната колона под началството на Татишчев и под непосредственото ръководство на Духновски (Втори батальон на Староингерманландския полк, 3 сотни от Двадесет и четвърти казашки полк и 1 сотня от Тридесети казашки полк) получила задача да изчака обхода на лявата колона, да демонстрира по фронта, а ако й се удаде възможност, да атакува главното укрепление на Орлово гнездо. След изгонването на неприятеля тя имала направление за движение към с. Теке (Христо Даново) и задача обезпечаване от внезапно нападение, за което било предвидено да отправи по 2 сотни към Клисура и Калофер и да осветли местността на юг.

Всички други части Карцов оставил в общ резерв зад превала. Превързочните пунктове били: предният - зад превала, а главният - при овчарника, до изоставеното турско караулно помещение.

Характерно е, че както при Шипка, Арабаконак, така и при Троянския проход руските войски използували умели тактически ходове; удар във фланг, обход и обхват на фланговете. Освен това руските войски атакували със сгъстени стрелкови вериги и избягвали действия с дълбоки колони. Сериозно внимание се обръщало на воденето на огъня, докрай се използували особеностите на местността.

Замисълът на Карцов се потвърдил блестящо от последвалия ход на боя. Ако не бил извършен обход на десния турски фланг, Орлово гнездо едва ли би било превзето, даже и с цената на много жертви. Дори и при възможност за завземане турците можели само с няколко стрелци да не допуснат преминаване но Карнарската пътека от укреплението си на южната страна на склона. Извършеният обход в тила лишил турците от тази възможност и осигурил успеха на Троянския отряд.

Настъпил 7 януари - денят на решителната атака. Още в 2 ч. през нощта колоната на Греков била вдигната на крак. Точно тогава настъпила страшна буря. За щастие тя била краткотрайна и не спряла войниците и казаците. В 7 ч. сутринта лявата колона била в тясно дефиле. Турците на Картал тепе не забелязвали обходното движение. Едва в 9 ч. те го открила и посрещнали със силен огън от стрелците и оръдията. Въпреки това Греков заповядал на командира на Първи стрелкови батальон - майор Иванов, заменил заболелия след нощната атака Бородин, да настъпва. Колоната се приближавала във вериги, звено по звено, отделение по отделение, използувала мъртвите пространства. Поради това тя избягнала значителните загуби, които би могла да понесе. Турците излезли пред бруствера на окопите и предприели контраатака. Колоната на Греков водела залпов огън. Тя се приближила плътно до турските окопи. В стрелбата на турците настъпил безпорядък, едно от оръдията им било изтеглено назад. Като видял появилото се разколебаване и като знаел от предишен опит, че турците не ще издържат в това положение, Греков заповядал атака „на щик” с мощно „ура”. След десетина минути неприятелят се стъписал и бил обърнат в паническо бягство, оставяйки много боеприпаси и провизии. Батальонът на Иванов и 2 казашки сотни на войсковия старшина Грузинов продължили да преследват противника по южния склон в направление към Карнаре. Греков тръгнал също след тях.

Отначало дясната колона се намирала на позиция зад оръдията, В момента, когато колоната на Греков достигнала височините на десния турски фланг, Карцов получил от него записка, че ще атакува. Тъкмо тогава Втори батальон на майор Духновски започнал движението си срещу Орлово гнездо. Духновски узнал за успешно извършения обход, но бил предупреден да не се увлича и да атакува само в случай, че забележи нерешителност и колебание у неприятеля. В това време Карцов получил радостната вест за влизането на Гурко в София.

А на Орлово гнездо нямало никакво объркване у турците. Сигурни в своето укрепление и недосегаеми за стрелбата от пушки, използувайки отличния обзор и обстрел на своята позиция, те водели огъня уверено и възпирали настъпващите вериги на руския отряд.Само стрелбата на артилерията на полковник Золотухин, насочвана лично от полковник Потатчин, нанасяла поражения в окопите на Орлово гнездо н разреждала редиците на противника.

Въпреки силния и организиран огън батальонът на Духновски се вдигнал от едно прикритие на местността и под неприятелските изстрели се разгънал и тръгнал напред,затъвайки в дълбокия сняг. Духновски заповядал да се прибягва по роти. Шестима доброволци от втора рота на поручик Яковлев преминали първи. Тези смелчаци били: подофицерите Иван Гадаев, Назар Лексин, Сидор Кусакин и редниците Дмитрий Шалавин, Федор Улитин и Григорий Иваничев.

Стрелбата от Орлово гнездо се усилила. Войниците се кръстели, преди да тръгнат срещу явната смърт. Ниско наведени, те преминавали обстрелваното пространство и така батальонът на Духновски заел около 12 ч. ново мъртво пространство, само на 200 м от турските окопи.

Въпреки успеха на обхода турците все още не предавали тази командна височина. Отсвоя страна Духновски започнал решителния щурм на Орлово гнездо. Руските войници пълзели по стръмния, почти отвесен наклон, хващали се за острите камъни, падали и ставали, но движението им нагоре не спирало. В тези тежки мигове загинал храбро капитан Константин Феликсович Швейбуцки - командир на пета линейна рота. Той бил весел, винаги спретнат и обичан от всички 29-годишен офицер. Швейбуцки повел войниците си към Орлово гнездо. Един куршум се забил в дланта му. Като притискал раната с кърпа, капитанът извикал на своята рота: „Не се плашете, момчета... Напред!” Втори куршум го ударил в сърцето. Той се завъртял два пъти на място и паднал мъртъв на земята. Застиващата му ръка сочела турския редут. И след смъртта си той зовял напред.

Турците задържали все още фронталната атака. Поради това Карцов изпратил войсковия старшина Тарасов да търси пътека за обхождане и на самото Орлово гнездо. А юначният Втори батальон настъпвал, без да спира, крачка по крачка възлизал към окопите. Стрелбата на турците се усилила до краен предел.

Настъпвал очакваният вълнуващ момент. Руските богатири се сляли в една обща лавина. Без интервали, без строй те вървели напред, подпомагайки се един друг. Нищо вече не било в състояние да ги спре.

Турците прекратили стрелбата изведнъж. И тогава едно мощно „ура” проехтяло над покорения Троянски балкан. След петвековно иго то огласило родните върхове. Знамето на храбрия втори батальон от Девети Староингерманландски полк се развяло победно над Орлово гнездо.

Първи се втурнали в укреплението подофицерите от Втора стрелкова рота Семьон Колесов, Исайя Куклев и Василий Кислов заедно с шестимата доброволци. Кислов и редникът Василий Луканов от пета рота завладели веднага неприятелско оръдие. Редникът Шлиома Шулц от пета рота въпреки тежката рана в плещите продължавал да се изкачва нагоре и също бил между първите, които прекрачили неприятелския бруствер.

В 1 ч. и 10 минути по обед всичко било свършено. Настъпила пак привичната тишина над Балкана.

Така бил превзет непристъпният Троянски проход.

Отрядът на Карцов продължил да преследва бягащия противник по южния склон. Сред българите, които слизали с войниците, били и две прекрасни девойки - Марица и Бойка, дошли от Пловдив. С възторг и с „ура” те скачали от камък на камък с пушки в ръце и с патрондаши на пояс и преследвали турците. На билото останали жестоко обезобразените трупове на убитите руски войници, ранени при неуспешната нощна атака. А в долината колоната на Греков довършвала своята присъда над турците.

Завърнал се вечерта в Троян, генерал Карцов бил посрещнат от населението с неописуема радост. „Когато стигнах в Троян към 8 ч. вечерта - пише той в спомените си „Из миналото”, - там вече се беше стекло населението на плнинските махали, от манастира и околните села, за да ме посрещне и да се убеди в действителната победа. Изображенията на тази среща и на някои от епизодите през тези дни се появиха сетне на страниците на илюстрованите списания. Но изобразявайки външния вид на събитията, тези картини не можеха да предадат тяхното вътрешно съдържание и чувства, изпитани от участниците в събитията. Мисля, че всеки, който е видял радостните сълзи на жените и децата, ентусиазма и възторга на техните мъже и бащи, които падаха на колене, кргстеха се при нашето приближаване и целуваха ръцете и дрехите не само на офицерите, но и на казаците от моята свита, едва ли би повярвал на сегашните вестникарски статии, които изкарват, че всички българи са забравили стореното от нас за тях.”[12]

През същия ден Карцов отправил донесение до главнокомандуващия. На 8 януари убитите били погребани край Орлово гнездо, а капитан Швейбуцки над с. Теке (Хр. Даново), където по-късно му бил издигнат скромен паметник.

Както предварително било уточнено, 2 сотни на старшина Тарасов се отправили на запад към Клисурското дефиле за връзка с колоната на Комаровски. Дуги две сотни се насочили към Калофер за установяване на връзка с колоната на Скобелев, спускаща се през с. Иметли (Ясен). Разузнаването установило, че тези селища са изоставени от турците.

Троянският отряд дал сравнително малко жертви. Убити били от офицерите кап. Швейбуцки и 25 редници, ранени били 2 офицери и 61 редници, 8 души пропаднали безследно, 48 измръзнали. Всичко 145 души излезли вън от строя.

Не бива да се забравя, че жертвите не се изчерпвали само с броя на убитите. Огромни лишения понесъл всеки участник от отряда при преодоляването на студа, дълбокия сняг и виелиците. Тук наистина имало по-малко бури, но затова пък планината е далеч по-недостъпна.

От турците били взети в плен 64 войници, в числото на които трима офицери, едно знаме, кавалерийска значка и оръдие с всички принадлежности, както и военен обоз от 80 коли и грамадно количество животни за продоволствие на отряда. Командирът на турския отряд Рафик бей избягал в Пловдив.

Малките загуби, които понесъл Троянският отряд, не намаляват значението на постигнатия успех. Задача на всеки нълководец е да се спечели победа при възможно най-малки загуби. Преминаването на Троянския отряд през Балкана потвърдило още веднъж блестящото тактическо умение и славните традиции на руската армия при воденето на война в планински условия.

И така отрядът на генерал Карцов изпълнил поставената от командуването задача, като привлякъл срещу себе си от Шипка и Пловдив 6 неприятелски табора и ги разбил напълно. Със смелите си и решителни действия той опровергал пророческите предсказания на военните авторитети и за пръв път преминал отбранявания проход, комбинирайки движението си с настойчивите и енергични действия на офицерите и с безпределната издръжливост, храброст и доблест на руския войник, дошъл да освобождава своите родни братя.

Троянският отряд незабавно разбил оказаната в долината наСтряма турска съпротива и изпратил свои части в укрепените дефилета при Клисура и Калофер. Турците били заставени да напуснат Карлово, Калофер, Чукурли и Клисура. Така била разкъсана отбранителната им линия между Шипка и Златица и те били принудени да бягат в навечерието на предаването на Шипченската им армия.

Троянският отряд обезпечил левия фланг и после тила на Западния отряд, както и десния фланг на войските, които се спускали в долината на Тунджа. С това той подпомогнал взаимодействието между големите войскови маси на Гурко и Радецки и движението им към Одрин и Цариград, давайки своя принос за по-бързото прекратяване на военните действия. Като самостоятелна единица Троянският отряд съществувал до 12 (24) януари 1878 г., когато бил присъединен към Западния отряд на Гурко.

Съветските военни историци дават висока оценка на боевете в Троянския балкан през Освободителната война. „Настъплението било проведено така умело - пише Н. И. Беляев, - че целта била достигната с неголеми загуби. Всичко това дава право да се отнесе преминаването на Балкана от Троянския отряд към числото на най-успешно подготвените и проведени, макар и малки по мащаб, действия на руските войски.”[13] Л. П. Строков отбелязва: „Зимното преминаване на Балкана от отрядите на Гурко, Карцов и Радецки, съпроводено от напрегнати боеве с противника, заел планинските позиции, е забележително събитие в руската военна история. То свидетелствува за смелия и правилно отразяващ обстановката замисъл, за умението да се води настъпателен бой в сложните планински условия, за високата храброст и издръжливост на войските.”[14]

Това паметно събитие, тази ярка проява на руско-българското братство, ще напомня на поколенията за дните, в които братята освободители съкрушиха устоите на османското владичество в България. И славата на тези дни ще се носи наистина, както казва народният поет Иван Вазов, „от урва на урва и от век на век”.

[1] Особое прибавление к описанию Русско-турецкой войни 1877-1878 гг. на Балканском полуострове, випуск 4, с. 90.

[2] П. П. Карцов, Трояновый перевал, „Русский вестник”, январь, 1888 г., с. 79.

[3] В долинах и иа висях Волгарии. С приложением Записки генерал-майора Д. Скобелева Есаулу 30-ого казачьего полка А. Грузинову. Воспоминания бившего командира № 30-ого Донского казачьего полка М. Грекова, СПб., 1900 г.

[4] Сборник материалов Русско-турецкой войны, т. 26, с. 79.

[5] Сборник военних рассказов, составлешшй офицерами-участннками войпм 1877-1878 гг., т. 3, СПб., Издание Княза В. Мешерского, 1879, с. 583-584.

[6] Освобождение Болгарии от турецкого ига, сборник материалов, Москва, 1962, ч. II, документи №№ 222, 234, 238, 242, 249 и 252.

[7] Освобождение Болгарии..., с. 298, док. № 233.

[8] Из прошлого. Личные и служебные всспоминания П. П. Карцова, часть вторая, 1876-1878 гг., СПб., 1889.

[9] В долинах и на высях Болгарии, с. 56-57.

[10] Освободителната война през погледа на съвременници. С., ДВИ, 1958, с. 152.

[11] Пуд - руска мярка за маса (тегло), равна на 16,39 кг.

[12] П. П . Карцов, пос. съч., с. 427-428.

[13] Н. И. Беляев, Русско-турецкая война, ВИ МО СССР, М., 1956, с. 338.

[14] А. А. Строков, История военного искусства, ВИ МО СССР, М., 1965, с. 560.

Руското командуване искало да осъществи тази своя главна стратегическа задача, като нанесе най-напред удар във фланга на турската армия със силите на Западния отряд на генерал Гурко (71 000 души и 318 оръдия). Отрядът трябвало да премине Арабаконак, да преодолее Орханийската армия и да настъпи според обстоятелствата към Одрин или към Казанлък, заплашвайки тила на турците. По този начин Гурковият отряд щял да привлече към себе си вниманието на турците, облекчавайки действията на Шипченския отряд, командуван от генерал Радецки (54 000 души и 119 оръдия). В случай на успех се предвиждал удар срещу турските сили и от страна на Шипченския отряд, задържан здраво дотогава от Вейсел паша. Крайната цел на тези два удара била настъпление към Одрин и Цариград и пълен разгром на неприятеля. В случай на неуспех на деснофланговия удар руските войски на Шипка трябвало да настъпят и да отрежат пътя на левия турски фланг към тила, като го обградят и унищожат или като го принудят да отстъпи към Егейско море. Ловешко-Севлиевският отряд, който от 20 декември 1877 г. (1 януари 1878 г.) се преименувал Троянски (6000 души и 24 оръдия), получил задача да премине през Троянския балкан. Неговите действия били насочени също към подпомагане на Шипченския отряд и към поддържането на най-тясна връзка със Западния отряд.