Иван Пейковски / 1965
В нашата земя има много градове с хилядолетно минало. Има и градове, чиято летопис изпълва още непожълтели страници. Поколения от будни българи са изграждали историята и на едните, и на другите с родолюбиви дела. Понякога младите градове са избързвали и оставяли зад себе си свои побратими с дълга история. И защо не? Младостта всякога е дръзка и смела.
Преди пет века, край стария римски път през планината Хемус, Троян изникнал като малко крайпътно селище на колибари. В същност това е времето, в което се създават и други старопланински селища. Историята сочи със сигурност: този най-висок проход през планината е преминавам неведнъж много преди нашата ера. Обаче никой не се е спирал задълго в тази част от поречието на Бели Осъм, там където е днес Троян.
Защо?
Древните поети и историци рисуват определено суровия образ на планината. Легендите говорят: Хемус - „най-високата планина в света”, бил покрит винаги със снегове; Хемус - „сребърната планина”, изпращал по света бурите и ветровете. По-късно траките разширили и допълнили тези представи. Хемус вече е „цар на три морета”. Хемус най-после е тракийски воин, който загива в битка срещу Византион, без да победи.
При цялата си фантастичност всяка от тези легенди крие и някаква истина. Безспорното в случая е едно - Хемус е бил студена, сурова и страшна планина. А хората винаги са търсили да заселят земи, където природата е по-благосклоина към тях.
Сигурно затова тук възникнало селище далеч по-късно от села като Никюп или Арчар, съществували преди нашата ера, и дори след оформилите се преди десетина столетия Етрополе, Чипровци и други.
Повече от три века Троян съществува някак незабелязано, сякаш скрит в обширните букаци. В годините под робство той не е разчитал на ничие благоволение. Имал е само едни хора с работни ръце и пъргав ум. Те са го измъкнали от сянката на горите, за да го изведат едва преди сто години сред българските градове. Оттогава започва неговата градска летопис.
Тези сто години... Не всички от тях Троян е изминал с равномерна крачка. Има години от неговото минало, в които летописецът не е намирал нищо особено за отбелязване. Има години обаче, през които Троян е оставял подире си дела, които сякаш са надминавали ръста му. Те са текли бързо и шумно. Като буйните води на Бели и Черни Осъм.
До неотдавна той беше град с тихата романтика на старопланинските ни градове. Стари къщи, притиснати от тежки каменни плочи на покривите; тъмни и неприветливи занаятчийски дюкяни; тесни и криви калдъръ-мени улички, измитани от ранобудни чираци, преди да е настъпил денят.
Преди пет века, край стария римски път през планината Хемус, Троян изникнал като малко крайпътно селище на колибари. В същност това е времето, в което се създават и други старопланински селища. Историята сочи със сигурност: този най-висок проход през планината е преминавам неведнъж много преди нашата ера. Обаче никой не се е спирал задълго в тази част от поречието на Бели Осъм, там където е днес Троян.
Защо?
Древните поети и историци рисуват определено суровия образ на планината. Легендите говорят: Хемус - „най-високата планина в света”, бил покрит винаги със снегове; Хемус - „сребърната планина”, изпращал по света бурите и ветровете. По-късно траките разширили и допълнили тези представи. Хемус вече е „цар на три морета”. Хемус най-после е тракийски воин, който загива в битка срещу Византион, без да победи.
При цялата си фантастичност всяка от тези легенди крие и някаква истина. Безспорното в случая е едно - Хемус е бил студена, сурова и страшна планина. А хората винаги са търсили да заселят земи, където природата е по-благосклоина към тях.
Сигурно затова тук възникнало селище далеч по-късно от села като Никюп или Арчар, съществували преди нашата ера, и дори след оформилите се преди десетина столетия Етрополе, Чипровци и други.
Повече от три века Троян съществува някак незабелязано, сякаш скрит в обширните букаци. В годините под робство той не е разчитал на ничие благоволение. Имал е само едни хора с работни ръце и пъргав ум. Те са го измъкнали от сянката на горите, за да го изведат едва преди сто години сред българските градове. Оттогава започва неговата градска летопис.
Тези сто години... Не всички от тях Троян е изминал с равномерна крачка. Има години от неговото минало, в които летописецът не е намирал нищо особено за отбелязване. Има години обаче, през които Троян е оставял подире си дела, които сякаш са надминавали ръста му. Те са текли бързо и шумно. Като буйните води на Бели и Черни Осъм.
До неотдавна той беше град с тихата романтика на старопланинските ни градове. Стари къщи, притиснати от тежки каменни плочи на покривите; тъмни и неприветливи занаятчийски дюкяни; тесни и криви калдъръ-мени улички, измитани от ранобудни чираци, преди да е настъпил денят.
Пътникът можеше да се захласва с часове, наблюдавайки живота на главната троянска улица. Можеше да гледа калпаците, изпънати на дървените калъпи и наредени по тротоарите. Можеше да се любува на шарените стомни на грънчарите. Можеше да се диви на чудноватите черти и резки по раклите. Пък и малко ли хора са виждали прочутата троянска стока по градове и села, навсякъде, гдето е спирал керван от Балкана! Троян, какъвто беше...
От кой да е околен хълм градът се вижда ясно като на длан. Обгърнеш ли с поглед този дивен кът, може би най-красивият от целия Хемус, той ще те покори със своята прелест. Вълшебна броеница от хълмове го обгражда от всички страни и му придава неповторима красота. Белишките височини, Телчерево, Равни рът, Ка-пнчио, Черяшов дял, Радево, Янколица, Бялото камъне, Церито, Турлата, Буковец - ето непосредственият изток и запад, север и юг на Троян. Погледнеш ли откъм Буковец Троянската планина, колко още хълмове ще се открият, наредени един зад друг. Човек има чувството, че вижда бушуващ океан, чиито яростни вълни са вие-запно замръзнали. Само река Бели Осъм прорязва пръстена около града и под него се слива със своята посестрима - Черни Осъм. Събрали водите на много потоци от Козя стена до Лмбарица, двете тръгват дружно към равнината, успокоявайки все повече своя бяг.
Троян е част от нашата родина. Огънят и на това бащино огнище не е угаснал. Живи са искрите от него. Те и днес разпалват дълбоко родолюбиви чувства и размисли.
Пътят е живот
Осъмски легенди, приказки и догадки за далечната древност...
Времето не е пощадило следите на далечните заселници на тези места. Толкова по-трудно историкът може сега да възстанови от почти забравените предания една пълна и вярна картина.
Отдавна е угаснал пожарът на битките в тази част от долината на Осъм. Почиват и тук много мъртъвци, които нищо не могат да ни кажат. Тъй малко са веществените паметници от вековете на новата ера. Не само защото Троян е възникнал сравнително късно. В годините под турско владичество той е подлаган неведнъж на огън и меч. Кърджалии са го грабили и опожарявали три пъти, а може би и много повече - хрониките не всичко са отразили, а и самите те не са били щадени от огъня. Непосредствено преди Освобождението, турски башибозук опожарява до основи Троян. А пепелта на пожарите и забравата бързо забулва следите на миналото.
Миналото... То е зарито в древни могили. Крие се в имената на реки и местности. Скътано е в стари песни и разкази. Тях огънят не е могъл да гори, те са надживели вековете.
Но могат ли те да ни разкажат всичко?
Историкът на българите - Константин Иречек, сочи, че долината на Осъм се обитавала от тракийското племе кробизи. Това са първите сведения за хората, живели по бреговете на реката. Обаче в Троян и близко до него няма открити изкусни творби оттогава, както в други места на българската земя. В града е разкопан през 1910 г. един могилен гроб, в който освен човешки кости са намерени добре запазени игли за шиене на дрехи (фубули) от бронзов тел и железни копия. Тази находка археолозите отнасят към V - III столетие преди н. е. Това е всичко.
Може би в околностите на Троян са зарити и други спомени от тракийско време. Археолозите тепърва ще ги откриват и навярно ще допълнят представата ни за бита и културата на тракийските племена.
Траките оставили все пак трайни следи. Няма съмнение, че те са дали името на реката. Отначало тя се наричала Азамус, Аземус, Осмус и най-после - Осъм. В. Томашек е склонен да тълкува Азамус като „неуморим", Ст. Младенов като „река”, „течение”, а Д. Дечев и акад. Вл. Георгиев търсят произхода на думата от „камък”, или „каменен”. Акад. Вл. Георгиев счита наименованието на реката като едно доказателство, че най-древното население в тая област е било от индоевропейски произход. Всяко от тези твърдения има свое основание. Осъм е и неуморим, и река, неговото корито е каменисто, а водите му влачат при пълноводие камъни. Имената Бели и Черни са чисто български.
Така или иначе, реката и Балканът, от който тя из вира, са били винаги живи свидетели на важни исторически събития, много преди създаването на Троян. .Пролезът през планината е бил още преди нашата ера вървище на много племена и народи. Според проф. Г. И. Кацаров проходът е бил разработен още около 480 г. от тракийското племе одриси, населявало долното течение на Марица. Вероятно минаването по тази тогава само пътека било наложено от многобройните конфликти на одрисите със северните им съседи - скитите, сродни на траките племена. Иречек отбелязва, че тук е превел войските си Александър Велики в своя поход срещу независимите траки в 334 г.
В началото на нашата ера над Балканския полуостров се надвесила сянката на античния Рим. Римски легиони преминали Хемус, за да покоряват тракийските племена. Храбрите и войнствени траки, населяващи Мизия, се принудили да сложат оръжие пред тази сила. Ала даките, техните съплеменници отвъд Дунав, не се покорили. Реката не била винаги пречка за тях. Зиме, когато замръзнела, даките нахлували на коне, оплячкос-вали и разорявали селищата в Мизия - новата римска провинция.
По десния бряг на Дунав били издигнати римски крепости, организирани били военни лагери, за да възпират нападенията на даките и съпътствуващите ги племена. Пътища разсекли планините, издигали се мостове и укрепления. Император Марк Улпий Траян (98-117 г.) успял да се справи след две тежки войни с войнолюби-вите даки. Както своите предшественици, така и той искал да запази за дълго сигурността на завоеванията си откъм север.
Новите пътища дали живот на много нови градове и села. Виа вита... Пътят е живот! Така гласи една древна римска мъдрост.
Историкът Павел Орозий свидетелствува, че Траян - щастливият победител на даките, не бил ощастливен с нито един собствен син, който да го наследи. Ала неговото име било обкръжено от ореола на гръмка слава. Тя е наследникът на Траян. В много славянски предания той бил поставян наред със самите богове. Бил владетел на 70 извора, от които бликало разтопено чисто злато и сребро. Явявал се ту като същество с три глави, ту с восъчни крила, ту с кози уши.
Колосалното римско строителство на Балканския полуостров незаслужено се приписва само на Траян. Затова Амиан Марцслин казва, че наричали понякога Траян иронично „лишей”. Името му се лепяло също като лишей върху стени, паметници и камъни.
Такъв е случаят и с римския път през Хемус. От VI в. насам той носи името на Траян, макар че пътят не е строен от него. Първото известие за римските пътища в Тракия е от 61 г. от н. е. Един надпис върху камък, намерен при с. Михилци, където е била една от станциите на „Траяновия” път, гласи, че Нерон заповядал да се построят странноприемници и приюти за пътниците и държавните чиновници. Този надпис показва, че при император Клавдий Цезар Нерон (37-68 г.) пътят вече е съществувал. По времето на Траян той добил особено важно значение и затова Гавр. Кацаров приема, че тъкмо тогава е бил поправян и продължен до Траяновите градове в Мизия. Пътят започвал от римските оръжейни на Средни Дунав-Нове (местността „Стъклен” до Свищов) и Ескус (до с. Гиген) - седалище на V македонски легион, и стигал до Филипопол (Пловдив), гдето се свързвал с главния път от Белград за Цариград. Троянският проход е изобщо най-пряката връзка между Мизия и Тракия. Поради това военният път през него станал един от най-важните пътища на Римската империя. С това се обяснява и особеното старание, с което е построен през средната, най-висока част от хребета на Стара планина, на височина 1523 метра.
Сведения за пътя ни дава преди всичко Певтингеровата карта. В този римски пътеводител са посочени и трите станции, намиращи се в непосредствена близост до Троян: Состра при с. Ломец, Адрадицес при махала Камен мост и Монтемно при днешното туристическо градче до прохода.
Останки от строените с не по-малко старание крепости са запазени до наше време. При с. Ломец, на 22 км по пътя от Ловеч за Троян, Каниц открил останки от цял античен град и крепост. Тук е открита особено ценна находка от бронзови колониални монети. Между тях има монети от Одесос (Варна), от Сердика (София), от Никополис ад Иструм (с. Никгоп, Търновско) - „града на победата” над даките, от Пауталия (Кюстендил) и от други градове.
Над Троян, при устието на р. Кнежа, при м. „Камен мост” е бил мансионът (нощна квартира) Адрадицес, чието име означава „при полите” на планината. Станцията Монтемно, която носи името на планината, е била близко до билото и е имала проходна крепост. От двете страни на пътя и край отклоненията от него край селата Добродан, Калейца и Белиш са били построени единични кули и кастели, крепости с кули за защита на пътя. По тези места също са намирани монети, колони с надписи, глинени тръби и украшения.
След разпадането на Римската империя пътят през Троянския балкан бил изоставен и преминавай пак само по време на войни. Около 601 г. ромеите удържали най-бляскавата си победа над варварите отвъд Дунав. Византийският стратег Коментиол потеглил от Нове към Филипопол. Без водач той не се решавал да мине по „пътя на Траяна”. Местните жители не му съдействували и той посякъл двама, вбесен от отказа им. Едва тогава му казали, че има на 12 мили от Нове човек, който познава пътя.
Старецът отказвал да тръгне, колебаел се и предупреждавал - пътят е мъчнопроходим, особено зиме, повече от 90 години не бил преминавай. Обаче Коментиол бил непреклонен.
„...И понеже взело връх необмисленото му решение - пише Теофилакт Симоката в историческата си творба „История” (живял между 610-641 г.) - ромейските войски започнали пътуването. През тези дни настъпил голям и страшен мраз и понеже студът бил голям и ветровете връхлетявали силно и хапливо, загинали мнозина войници и по-голямата част от товарните животни...”
Така векове наред, преди и след нашата ера, различни племена и войскови групи са кръстосвали през планината. И всеки, който е минал по този път, дрънкал оръжие, грабел селищата край него, безчинствувал и разорявал. Затова в спомените на най-стари троянци той е наричан „проклетата калдърма”, „черният друм”, „зли път”...
В римско време съществувал само пътят. Няма доказателства, че Троян е бил селище тогава. Населението е живеело около римските станции.
Новите заселници иа полуострова - славяните и прабългарите, намерили отсам Дунав полета с плодородни ниви, реки, пълни с риба, богати селища. Това им предложила равнината. Хемус се показал и този път студен и неприветлив. Нищо повече не предлагал, освен девствени гори и полугладна земя. Изглежда затова нито славяните, нито прабългарите са оставили тъдява някакви трайни дири. Троян не е съществувал по това време. Историците откриват за пръв път името му много по-късно.
Както и другите старопланински градове, Троян се е зародил през XV в. Подчиияването на България под турско владичество ускорило този процес. Тук идвали на няколко вълни преселници от Дунавската равнина - след набезите на влашкия княз Михаил Витяз (1596-1598), от Чипровския край - след неуспешното въстание (1688 г.) и бежанци от Македония (1750-1800 г.)
Скътан в северните склонове на Стара планина, някъде по средата между Вежен и Амбарица, на границата между Балкана и Предбалкана, Троян не е съществувал за големия свят. Едва в 1689 г. италианският географ Джакомо да Ваньола за пръв път отбелязал на карта тази точка от земята. Той нанесъл Троян като град „Трайянак” до р. Осан, която извирала от „сребърната планина”, от Хемус.
Легендите за възникването на Троян, както повечето легенди, са пълни с противоречия. Според една той води началото си от „три хана” - странноприемници. Според втора от „три хана” - княза, които враждували помежду си. Според трета той бил в днешната Червянска лъка, при устието на Черни Осъм. При едно нашествие турците изклали жителите на Лъката, тя била удавена в кръв и затова я нарекли Червянска...
Легендите не спират дотук. Една друга твърди, че в Троян се заселил сам Паисий Хилендарски. Ще помислиш - и тоя ли град претендира да се намесва в така спорния въпрос за родното място на Паисий. Но легендата е пренесена от Разлог. Разложки кираджии търговци докарвали в Троян за продан тютюн, памук, кат ран. Те донесли и... тази легенда.
Паисий бил кираджия. Карал памук от Драма до Пеща и Виена. Веднъж, когато бил на път, разложкият субаша похитил хубавата му сестра. Опозорена, тя се удавила в близката валявица. Стоян Баханов, така се казвал Паисий, се върнал и отмъстил за похитената си сестра, убил субаша с брадва и забягнал в Пещера. Там го познали кираджии и затова той избягал по-далеко. преселил се в Троян. Тук се оженил, сдобил се с челяд и се именувал не Стоян Баханов, а Петър Папазов. Една нощ внезапно напуснал Троян.
Троянските историци единодушно считат, че родът на Папазовци дошъл около 1750 г. от Банско. За разлика от посочената легенда, те предполагат, че основоположник на този род бил някой си поп Вълчо, пак от рода на Паисий.
Изглежда че Папазовци наистина са дошли от местата, които се сочат като родно място на Хилендаре-ца. Като разглежда тези догадки, проф. Михаил Арнаудов заключава, че едва ли този поп Вълчо и неговите потомци - Папазовци, могат да имат нето общо именно с търговеца Вълчо и с брат му Паисий, за когото няма доказателства да е бягал от Банско. Невероятно изглежда и отъждествяването на Паисий с кираджията Стоян Баханов и ненаказаното му'от турците отмъщение.
В годините под робство Троян се е оформял постепенно като средище на околните колибарски села и махали. Околното население идвало тук да се черкува. Събирали се под клоните на някой стар дъб на Кръста, на поляната при днешната църква, в Табашката махала, под Турлата, при Церито, на Капинчо или в Червянската лъка.
На черковищата колибарите давали своя курбан, пиели вино, играели кръшни хора. След сватба булките трупали около ствола на дъба бели пити.
Колибарите не се събирали само за това. В сергиите на местни и чужди кираджии-търговци те намирали сол и ориз, памук и цървули, шарени мъниста и огледалца. Търговията с тези стоки била благоприятствувана от средищпото положение на Троян и от наличието па път до него.
Така около първите черковища-пазари възниквали една подир друга колиби, създавали се цели махали, растяло село Троян. Оживена търговия се извършвала и на махленските сборове и особено на панаирите при Троянския манастир.
Троян действително дължи много на римския път. До голяма степен той възникнал благодарение на него. Но той възникнал не за да прославя името на император Траян. Пред него историята поставила друга цел, съвсем друга задача.
Фактите могат да отхвърлят легендата, че Паисий се е заселил в Троян. Безспорно обаче е друго - неукротимият дух на великия Хилендарец се вселил в сърцата на троянските балканджии, Троян станал едно от огнищата на българщината, той пазил вярата на българина в своя род и език.
Чумави времена
Чумата! Ето една страшна напаст за троянеца в миналото. Нсслучайно я има и в най-лютите троянски клетви. Неслучайно и в наши времена чумата служи за олицетворение на нещо бедствено и поразяващо.
„.. .И пак того же лето 1837 беше велика смертоносна болест на человеците що е чума, по всичка вселонная и много человеци и деца и жени много безчет умряха... И бягаха человеците от градовете и от селата си навън по лозята от чумата да се укрият, но и там умряха...”
Неизвестен летописец е запазил спомена за страшната болест в хрониката на Троянския манастир.
Наистина чумата е била страшилище. Едни суеверни троянци вярвали, че това било „черна котка”, други - „безжалостна старица”, трети - „чорлаво момиче”. Но в едно или друго лице тя е била все напаст, която размахвала безмилостно косата си и трупала откоси от повалени „человеци и деца, и жени много безчет”, както говори манастирската хроника. Не помагали нито молитвите, нито заклинанията на попове и монаси.
Намирали спасение само в гората. „Ако има чума - няма ли шума” - гласи едно троянско поверие. Чумата се страхувала от гората, не смеела да влезе в нея. А понеже и турците бягали от гората, тя много турци покосявала.
Чумави времена...
Да е била само чумата, сиромасите биха се спасили, овчарите и косачите биха си живели мирно и тихо. Ще омесят две пити, ще ги намажат с мед, ще ги оставят на Алдишки рът и „черната котка”, „чорлавото момиче” или „безжалостната старица” ще ги вземат и ще си отидат омилостивени.
Ами кърджалиите - тази не по-малка напаст! От тях пропищяло дете в майка.
Те нахлували откъм Дрянова могила, край Буковец. Думкали тюлембеци (барабани). Тюлембеците вършели и добра работа - населението на Троян усещало навреме опасноста. Хората можели да стегнат цървули и да побягнат към околните гори и колиби. Тогава кърджалиите вършели своето - бастисвали българските къщи, грабели дрехи, скъпоценности и добитък, пиели и ядели и под ятагана им не един троянец погивал. Църквата „Свети Никола” била изгорена от кърджалии.
След всичко това си отивали. Гърмели отново тюлембеци. Понякога само привидно си тръгвали и, за да бъдат по-убедителни, пращали свои хора да викат към горите:
- Излезте! Излезте... Поразиите си отидоха...
Скъпо се заплащала измамата. Опиянените и жадни за кръв и безчестия кърджалии се спускали над беззащитните. И жертвите били не по-малко, отколкото в чумавите времена.
Три пъти, а сигурно и повече, Троян е нападан от кърджалии към края ма XVIII и началото на XIX век. Троянци нямали още сила, с която да ги възпрат. Тогава могли само да бранят пътищата и теснините из планината.
Не само чума и кърджалии са морили колибарите.
Чорбаджиите грабели сиромаха-колибар също без всякаква милост, без всякакво съчувствие. Както всеки грабеж, така и чорбаджийският си имал свои криви пътища и пътечки. Може би троянските чорбаджии да са отстъпвали по богатства на еленските или котленски чорбаджии, но те не са отстъпвали на събратята си от другите градове нито по хитрост, ήητο по скъперничество, нито по ненаситност. Не само това, те си имали и свои „секрети” за умножаване на чорбаджийското имане. Например тъй наречените „откупни права”.
Тези „права” се получавали от турската власт. Трябва да не е бил малък подкупът за тяхното присвояване. Какво значение имало това? Подкупът се връщал после с лихвите. Доколко изобретателни били троянските чорбаджии, личи именно от тези „права”.
Чорбаджи Петър Балевски си откупил „правото” да вписва вересия „пил не пил”. Ако сиромахът минел покрай кръчма на чорбаджията, бил длъжен да пие една ракия. Не се ли отбивал, кръчмарят и без това си я пишел на рабоша. Да е пил пък, негова воля...
Подобни права имали и други чорбаджии - чорбаджи Спас, владетел на земите от Троян до село Шипково, и чорбаджи Васил Папазов - собственик на имотите от Троян до селата Орешак, Патрешко и Колибето (Черни Осъм). Така троянските земи били поделени между няколко едри земевладелци.
Освен това сиромахът не е могъл да продава свободно своя добитък. Както сочи в историческите си бележки за Троян Власи Илиев, чорбаджията имал „право” да избере най-доброто добиче, да закупи на изгодна цена целия излишен добитък. Само ако откажел да вземе, селянинът можел да продава другиму. Така било и с вълната от овцете. Срещу това свое „право” чорбаджията плащал известен данък на кабакчията (бирника) и през годината давал на селянина пари за цървули, сол, газ, ориз, въжа и сечива. Давал на заем, разбира се - при добра лихва.
Ако някой се осмелявал да заобиколи жестоките „права”, чорбаджийското заптие връщало търговеца в конака. Имало само един изход: или чорбаджията си вземал печалбата, или продажбата се разваляла.
Чорбаджиите се обогатявали и от събираните такси за пасищата в Балкана. Те използували известната „давия” със сопотненци, които с подкуп си присвоили част от троянските пасища. И от това прибавяли нещо към своето богатство троянските чорбаджии. Разгорещеният спор представлявал цяла „троянска война”, която започнала в 1846 г. и завършила след половин век - пет пъти по-дълго траяла, отколкото класическата война на древните гърци с Троя. Чорбаджиите водили съдебния спор чак в Цариград и Видин. Едва в 1896 г. троянци си възвърнали спорната земя, като заплатили за нея известна сума. Но не от интересите на беднотията са били загрижени чорбаджиите. Съвсем не. Нито пък ги е тласкала мисълта за възстановяването на справедливостта. Мислили са най-много за своите бездънни кесии. Защото от пасищата те вземали всяка година данък. Чорбаджи Петър Балевски не пускал сиромасите, преди да платят тегобата си, и неведнъж предизвиквал негодуванието им.
За да продължи „войната" толкова дълго имало и други причини. По начало нейната тежест легнала върху окъсания гръб на троянските селяни. От подкупите - в случая този „троянски кон" - се възползували не само чиновниците от турската администрация. Чорбаджиите не пропускали да „прихванат" и своя дял. Защо не, нали пасищата са техни... Представяли се сметки за фантастични разходи „по делото". Така само за червен пипер (!) били похарчени не сто или двеста, а цели три хиляди гроша...
Селяните работели ангария по чорбаджийските имоти. Достатъчно било чорбаджи Петър да излезе с коня си на Присоето, да гръмне с пищова си и от околните махалички тръгвали по имотите му. А тe не били никак малко - всички лъки от Троян до село Чифлик били все „балювски”. Докато ратаите изоравали нивите и стигали до Чифлик, идвал ред на сеитбата, после на копанта, на коситбата, на жътвата, на сливобера. Към това се прибавяла доставката на строителен материал за чорбаджийските къщи, хамбари, плевни и воденици... Край нямало сиромашкото тегло!
Чорбаджи Васил Папазов не оставал назад. Той вдигал хората си с думкане на тъпан в село Орешак.
Тъпанът и пищовът са били и сигнал, и заплаха - който смее, да не излиза на ангария!
Всичко се пишело в чорбаджийския тефтер. Селянинът пари «е виждал, а в тефтера не можел да надникне. Какво ли пък е и можел да разбере, щом дълго време вместо тридесет е казвал двадесет и десет... Когато чорбаджията отварял тефтера, сиромахът треперел като лист. Сякаш земята се разтваряла пред него, сякаш самата чума се явявала.
Жестокостта на чорбаджиите растяла. Главата се навеждала до едно време. Бушувал в гърдите на сиромаха пневът и омразата. Около 1852 г. той се излял в първия селски бунт в Троян.
Сиромасите дигнали сопи и геги и се запътили един ден към една от кръчмите на чорбаджи Петър. Как би се радвал той да са отивали за пиене! Ала бедняците влезли насила в кръчмата му за друго - за рабошите „пил не пил". Те били и поводът за вдигане на бунта. Ще речеш - дребна работа! Но рабошите не били малко - цели три чувала! Три чувала сиромашка пот и мъка! Селяните ги грабнали и изгорили. Както бунтът, така и последвалите го вълнения спомогнали да се премахнат или поне да се смекчат чорбаджийските „права”. Известно е, че малко преди освобождението от турско иго троянци свалили с бунт кмета, който защитавал интересите на чорбаджиите, и поставили за кмет човек от народа.
Троянските сиромаси имали и свои защитници. В техните борби не малка роля е играл Никола Думанов - търговец на дребен добитък-соватчия. Той не можел да купува добитък от закрепостените селяни, чорбаджийските привилегии го ограничавали. Затова Колю Думанов повел борба срещу чорбаджиите. Той си спечелил и прозвището „фокаръ-бабасъ” - баща на сиромасите.
За фамилията на Думаните била характерна голямата почит към конете. Тогава троянци казвали: „Ако искаш да видиш добре гледана булка, върви у Пеновци; ако искаш да видиш добре хранен кон, върви у Думаните...” Дядо Мичо от този род седем години не извеждал жена си на хоро, загдето веднъж забравила да напои коня му...
Не се знае доколко Колю Думанов е обичал конете, но дълго се помнила защитата, която той взел над сиромасите. В прочутата „троянска война" за пасищата той застанал на страната на бедните селяни. Искал да бъдат освободени от данъците, съветвал ги да не изпълняват безропотно чорбаджийските произволи, да не продават евтино добитъка си.
Затова и беднотията вярвала в него. Затова дванадесет пъти Колю Думанов бил избиран за кмет. За него се заговорило в предания и народни песни. Разказват, че майка му починала рано и той бил закърмен от самодива. Други твърдят, че като не могли да го надвият, чорбаджиите го отровили. В една песен се говори как Колю Думанов се обръща към Койно Вълчовски:
„ .. .Ой, юлдаш, кардаш, Койно льо,
Можиш ли да ми пузнайш,
Чи шъ на Видин да идим.
Там щъ сичкото разправим
По тази паша балканска..."
Така се нижели една след друга годините на тези стари времена. Времена на чума, на кърджалии и на чорбаджии.
Години на робия.
От иглата до калема
И в тая планина открай време са свирили медни кавали. И тук звънците на многобройни стада са огласяли нейните склонове. В най-старо време овчарството било главният поминък на троянските колибари. Балканът е суров, но той никога не с бил безмилостен към своите обитатели. Неговите обширни пасища не са били малко богатство. През първите два-три века от своето съществуване Троян се прочува с това богатство. Джелепите откарвали оттук цели стада овни, овци и пърчове за Цариград, за турския шуменски гарнизон и другаде. Дори и след Освобождението, когато Троян се оформя като един от най-занаятчийските градове в страната, просторният двор на троянеца има неизменно и порта за добитъка.
Планината предлагала и друго - добра земя за овощарство. Нищо, че градините не били равни, че били пръснати далеко покрай горите. Сливовото дърво отдавна е намерило благодатна почва за Троянския край. Плодовете от него допълвали храната на балканджията, а варенето на троянска сливова ракия отрано се превърнало в доходен отрасъл. Без самохвалство троянци винаги са смятали, че това е техен, неповторим специалитет. И това не е напразно. То се дължи на особено благоприятните климатични условия за сливовата култура и за от-лежаваието на ракията. По сватби и празници, всеки път, когато троянецът се веселил, бъдненцата и ибриците са били пълни с кехлибарения елексир.
От далечно време населението се занимавало и с ки-раджийство. Кираджията докарвал на самарите не само стоки за Продан. Той внасял виделина от другаде, бил е най-начетеният, най-знаещият троянец. Че кой ли пък друг е можел да види какво става по широкия свят? Кой можел да донесе голяма новина? Кой можел да купи някоя леснения от други краища?
Кираджийските кервани... Колко пътища са изминали те! Веднъж ли са преминавали конете Балкана? Веднъж ли са пили вода при Цариград? Веднъж ли са скрибуцали коли до Свищов?
Керванджиите-търговцн били очаквани гости в Троян. Тулумите им били пълни с дървено масло, торбите - с ориз. тенекиите - с маслини и риба. Момите избирали от тях гиздави премени - басми и ярки забрадки.
Тежък и несигурен бил животът на керванджиите. Ето ги, тръгват на път. Товарът е готов - аби или шаяци, кобилици или гаванки. Работливите булки варят тлъсти кокошки. В тъмни зори отсяват брашно за път, посоляват го да е трайно. Торбата на пътника се пълни с чукан боб и сланина за чорбата, която ще вари из пътя в глиненото гърненце. Нищо не трябва да купува кираджията, че инак току-виж сермията се пръснала.
По далечните пътища керваните често са били затрупвани със сняг, гъста мъгла е забулвала пътя им, жажда е сушила устата им неведнъж. Не винаги са замръквали в кервансарай или куршумли-хан. Под откритото небе са ги дебнели разбойници. Случвало се е в края на кервана да крачат унило коне, останали без стопанин, а в къщи отдавна очакват хубава вест.
Не от всекиго кираджия е ставало. Затова и за тях и техните керванбашии, като Дули, Найден, Минко, Мичо и други, се разказват цели легенди. Делата на юначния Дули се помнят и до днес. Той ходил чак в Албания да продава барут. Дробен бил наглед, а голяма сила имал и тръшнал противниците си - арнаути или заптиета. Не се помнело чужда ръка да го е поваляла. Прочутият юначага можел да прескочи натоварена кола със сено.
До втората половина на XVII в. Троян продължава да е селце на овчари, дървари, овощари и кираджии. Но през втората половина на следващото столетие, и особено в началото на XIX в., Троян, наред с Габрово, Котел, Елена, Трявна и други старопланински селища упорито търси и друга, по-надеждна опора от овчарската гега.
При своето идване в Троян през 1871 г. именитият пътешественик Феликс Каниц пише следното за поминъка на троянци:
„...Троян наброява, от друга страна, тъкачи па шаяк, ножари, дърводелци, чиито произведения са приказно евтини - една великолепна лопата от дърво например струва само 19 стотинки. Варенето на ракия образува съшо един твърде доходен отрасъл.”
През лятото селският труд е интересувал повечето от трояиците. Занаятчията от този град не е бил никога лишен от максул-собственото земеделско производство. Но хлябът не си е изкарвал от балканската земя и това го е карало да пести всяка троха. За да си осигури хляб за годината, той е трябвало да заляга още повече над занаята си.
Като описва впечатленията от срещата си с троянския мюдюрин, Каниц отбелязва:
„...Мюдюринът Мехмед ага започна да се прозява и аз направих същото. Какво можеше да се очаква от един такъв прост човек? ... Какъв културен напредък можеше и трябваше да се направи при такива обстоятелства? Не е ли чудно, че у българите се е запазила голямата жажда за просвета и такава индустриална мисъл?”
„Индустриална мисъл”... Каниц е открил безпогрешно този стремеж у троянските балкаиджии. Неволно се питаш, как се е родил този стремеж? Не са ли могли колибарите повече да се хранят от овчарлъка, от плодните дървета, от кираджийството? И кой е събудил неподозираните дотогава сили и талант на тези хора от пущинаците?
Някои ще подхвърлят - средата била такава. Но нима само в планинските селища има дървесина и желязо, глина и кожи? Защо в други, къде по-стари от Троян градове, занаятчийството не цъфти по това време? Други ще кажат - балканджията е замесен от особено тесто. Замесен - добре. Но защо е така?
Причината ще трябва да се потърси другаде.
Известно е, че след поробването на България турците изтласкали българското население от равните и плодородни полета, присвоили по-голяма част от тях за свое владение. Подгоненото население тръгнало към планините. Обитателите на планинските селища се увеличавали постоянно, а земята била същата: и малко, и неплодородна.
„Това планинско население - пише троянецът Иван Хаджийски, бележит български социолог - първо позна нуждата. Тя разтресе мозъка му и запали в него мъждукащия в началото пламък на гения. Кавалът беше захвърлен и заменен с иглата и калема. Със старата идилия беше свършено: тя отстъпи място на еснафските тезгяхи, на гайтанджийските чекръци и на търговските кервани. Началото на занаяти, търговия, индустрия, началото на капитализма у нас - началото на Възраждането беше краят на нашата първобитност.”
Нуждата... ето кой е родил „индустриалната мисъл” на троянеца. Ето кой го е накарал да захвърли поетичния кавал и с калем в ръка да започне да прави еснафските сметки върху плочата.
Разбира се, има и други причини, има и други щастливи обстоятелства. Това са новите заселници. Те дошли от Етрополе, Чипровци, Охридско и от другаде, дошли със своя по-голям опит, с повече знания и умения, били будни и стопански най-дейни хора, които се влели като живителна струя сред завареното население. Като прибавим към това предприемчивостта и голямото уважение на местните троянци към всичко ново, ще разберем зашо Каниц е констатирал този непреодолим стремеж у балканджиите.
Поминъкът, който храни голямата част от троянци преди освобождението, е абаджийството. То се развило благодарение на овчарството. Жените изпридали вълната, тъчели на домашен стан хиляди алибии шаяци. Облеклото на местните планинци било предимно от шаяк. Мъжете носели гащи, елеци, антерии и пояси - все от шаяк. Жените обличали шаечени сукмани, минтани, антерии. терлици. Ето защо абаджийството и неговата разновидност - терзилъка, погълнали усилията на голяма част от троянци. Абзджийският еснаф станал главен фактор в стопанската дейност. Той задоволявал не само местни нужди. Веднъж например търговецът на шаяци Иван К. Марковски и неговият съдружник Иван Мичов събрали за една година 60 000 алибии шаяци, натоварили ги на сто коня и ги откарали за продан в Пловдив.
Типично троянски занаят било кожухаро-калпакчийството. То обаче достигнало своя разцвет след Освобождението, когато омразният фес паднал най-после от главите. Тогава по главната улица на Троян се наредили не по-малко от 150-200 дюкяна на кожухаро-калпакчии.
Троян е имал и своите прочути ковачи, папукчии, табаци, бакърджии, бояджии и мутафчии. Но не те са създали неговото първо име, не те са го направили прочут навсякъде. Други занаяти са разнесли името му по градове и села. Те и днес не вехнат. Троян и сега се гордее с тях. Заслужено! Защото цели поколения от знайни и незнайни народни творци са влагали в къс дърво или шепа глина своята душа и сърце.
От най-далечни времена колибарите са обработвали дървото. Те живеели сред неизчерпаемо зелено съкровище. Какво ли не им предлагала гората - и правостволи буки, и податливи за дялане явори и круши, и липи, и клен, и леска. Габровци са возили сурово желязо през планини и проходи, по цели дни са пътували, докато осигурят работа на ковачи и леяри. А троянци са имали горския „рудник” край себе си.
Гората... - Колко много дължи троянецът на нея! Тя не е била само негов закрилник от тираните. Тя е изработвала в продължение на много години у него чудесен усет към всичко красиво.
От ранна пролет до късна есен букаците менили своите цветове и багри. Троянският балкан бил царството на бука. А няма по-прекрасна гора от буковата през есента. Тогава природата сякаш хвърля предизвикателство към човека и му казва - ето какво мога!
Жълтеят се широките листа на липите по Капинчо, пламтят във всички оттенъци на небесната дъга буките по Черяшов дял, Поленици, Средни дял. Като че ли пожари са обхванали горите в тихата есен.
Неизразима прелест.
Троянецът обичал открай време гората. Той влизал в гъсталаците не само с брадва в ръка, а и с ум в главата. Знаел е какво й дължи и разумно се отнасял към нея.
Горяните са положили началото на дърводелския занаят. Те използували най-прости сечива: трион и брадва-копанарка, тесла и свредел.
Ако дървесината и днес е навлязла така широко в бита на хората, то какво може да се каже за онова време, когато тя е била всичко! И самите къщи, и колко домашни потреби, коларски предмети са били един от друг по-необходими и с нищо друго незаменими. Горяните са изработвали всичко това не само за себе си, но за колко
Какво ли не е трябвало на селската къща тогава: рало, хомот, лопата, кринче, корито, кобилица, хурка, чутура, софра, бъклица, главини и спици... Дълъг е списъкът на троянската дървения. И всичко това е минавало през ръцете на горянина, през неговите най-нрости сечива, през неговия примитивен струг.
Той навреме се е сетил да впрегне в споя помощ бързоструйните потоци. Водата задвижила дърводелските чаркове. Така редом с горянството се развило и стругарството.
Не единствено постоянната грижа за залъка е движила ръката на майстора. Защото той е дялал предмети, от които човек и днес се възхищава. У него винаги е бил налице стремеж да оживи дървото, да направи предмета близък на човека, да допълни неговата хубост. Този порив към красивото е карал майсторите-дърводелци да дават живот на простото дървено парче. По раклите те са чертали с холкера розетки, по иконостасите са изписвали образите на хората, на животните - техните спътници в теглото, на дявола - вечно дебнещата злина; целия семеен мир.
Овчарите дълбаели с нож върху дървото. И те са носели не гола тояга или гега, а облечената в геометрични фигури, назъбвання и резки тояга или гега. С какъв мерак овчарят е красил хурката или кобилицата за харесаната от него мома. Тук е бил потребен целият огън на сърцето, всичкото умение на ръцете.
„Шарената хурка” е прилягала тъй добре на стройния гъвкав стан на балканджийката. Не каква да е, а „писана ракла" е събирала моминското даре. Кобилицата с пъстрите резки е допълвала облеклото на българката с неговите гайтани и везмо.
Троянските занаятчии няма да спрат дотук в обработката па дървото. Тяхното дърворезбено изкуство ще прекрачи след много време и по-нататък.
Те са търсили и друг материал, в който е могло да се вложи умението на ръцете. Помогнала им пак планината. Глината - тая проста червеникава глина по урви и сипеи.
Кога му е хрумнало на колибаря да седне на грънчарското колело и да „окаля” ръцете си, не се знае точно. Познато от най-дълбока древност като занаят в сегашния смисъл на думата, грънчарството се е зародило в Троянския край през кипящите години на българското възраждане.
Една троянска легенда разказва за първия майстор-грънчар. Опитал се той да прави предмет от суха пръст, ала тя се пръскала и нищо не излизало. Заплакал от мъка той и тъкмо тогава станало чудото - сълзите размекнали глината и тя станала податлива и послушна на ръцете...
По тия места има глина колкото щеш, има и земни бои, и работни ръце. Домът на хората не е можел без глинена паница, без гърне, без стомна, без саксия. Списъкът на предметите от глина не е по-малък от този на предметите от дърво.
Троянските дърводелци и грънчари са били и търговци. Приготвят ли стоката, те се стягали за път към равнината. Оттам се връщали с жито и мамули и осигурявали своя хляб. Имало е тежки дни, когато стоката подрънквала обратно, а стопанинът крачел замислен по пътя.
Най-голяма търговия е извършвана по време на панаира при Троянския манастир. Тук всяка година през август идвали търговци от всички краиша на българската земя и от по-далече. Търговците от Карлово, Севлиево, Ловеч, Габрово, Търново и Пловдив донасяли не само стоки, но и мостри, с които давали насока на занаятите, показвали им пътя за развитие.
За размера на извършваната търговия говори поместената в цариградския вестник „България” дописка от 1860 г.:
„ ... В Троянския манастир през м. августа, като дошли тая година от околните места около 8000 души, отворили са 700 сергии и станали добри земания-давания.”
Това показва, че панаирът с бил един от най-известните в Отоманската империя.
Все пак в робската обстановка нито дърводелството, нито грънчарството се могли да достигнат своя разцвет. Това става едва след Освобождението от турско иго. Тогава преградите падат. И дърводелството, u грънчарството остават извън обсега на конкуренцията, издигат се на нова висота. Разширява се не само кръгът на произвежданите предмети, но се обогатява и тяхната украса. Грънчарството става масова проява на народното изкуство. Навред се прочува троянската ангобна шарка с нейните „спуснати капки”, с извитите „гайтани”, с люшнатите „байраци” и разтворените „пеперудени крила”. Златни дипломи и медали от изложенията в Пловдив, София, Русе и дори Лондон са убедително признание за златните ръце на троянските майстори - творци на красота.
Възниква основателно един въпрос: защо в Троян се развиват преди всичко художествените занаяти? Наистина - защо? Макар и да живял при трудни условия, троянският занаятчия не се е взирал и не е слухтял толкова за туй, къде ще е голямата печалба. Той се е движел от почитта си към красотата, от естествено развилия се у него естетически усет, дошъл от многообразния прелестен лик на гората, от хубостта на момата, от порива да възпроизведе ограждащото го прекрасно.
Ако влезеш в Троянския манастир и разгледаш голямото изкуство на прочути възрожденски резбари, на знаменити стенописци, на големи строители, веднага ще разбереш: ето от кой извор са пълнили душата си троянските хуркари, бъднари, кацари, грънчари. Ето го чудесният потик, незаменимата с нищо школа.
Ярките багри по стените, разкошните орнаменти от пъстри цветя, хитоните и мантиите на светците, резбите по иконостасите са помогнали много на майсторите да одухотворяват своите предмети от дърво и глина, да се формира една дългогодишна традиция.
Душевността на троянските еснафи не се отличава от душевността на нашия еснаф изобщо. Тежките условия на живот са формирали неговите сурови закони:
Работи от тъмно до тъмно!
Работи залудо, залудо не седи!
Работи, додето ти се опулят очите, пести, додето ти държи коремът!
Двете кондики на троянските папукчии (обущари) и обединилите се с тях грънчари красноречиво разкриват тия закони.
Отношенията на майсторите към чираци и калфи учудват със своята строгост. Три години чиракът е учил занаят при майстора (башкалия). При това той е бавел децата му, носел е вода, чистел, сякъл дърва, работел по имотите. Чак тогава чиракът ставал калфа, а преминел ли и калфенския срок, можел да стане майстор-башкалия. Тогава давал на „еснафската котия” (касата) определена сума. И само на нея ли? Ами първомайстора, десятника, чаушина? След всичко това новоогласеният изпълнявал последния си дълг - целувал ръка на майстора си. Той бил вече сам майстор.
Троянските кондики от 1844-45 и 1852 г. били строги към всяко нарушение на този ред. Ако някой се осмелявал да го наруши, еснафът го съдел и вземал уреченото от него. През време на учението се забранявало ходенето по седенки. За такава постъпка се налагали глоби и се удряли по „сто еснафски тояги”...
Под натиска на ниската производителност на ръчния труд и недостатъчното му заплащане се формира типичната и за троянеца стопанска пресметливост, достигаща до т. н. боткаджилък - пестене и на най-малката монета. Това не е черта само на. габровеца, не единствен той е иронизиран затова, че яде хляб и пести всяко петаче. Троянецът не пада по-долу от него. Ако е изгубил две пари, ще изгори свещ за десет, но ще ги търси. Ще речеш - каква пестеливост! Но еснафът мислел по-иначе: парите можеш да изгубиш, но навикът да се пести не бива да се губи. Днес - петак, утре - грош, а после току-виж и цяла къща!
Както сочи Иван Хаджийски в голямото си социологично изследване „Бит и душевност на нашия народ”, тази „страхотна привързаност към дребния интерес и към нещата от еснафското имущество” се е пораждала единствено от немотията. Чиракът започвал от нищо, а трябвало да бъде всичко.
В тази трудна борба на еснафа троянската жена вземала най-дейно участие. Тя предяла и тъчала, тя шарела грънците. Тя водела и домашното стопанство, когато мъжът тръгнел по търговия, и нерядко печелела през това време повече и от него. Тя оряла и копала, жънела и косяла. Тази роля отхвърлила първоначалното незачитане на жената в семейството. Еснафът отхвърля дори налаганото от чорбаджиите разбиране, че на жената не било потребно образование. През 1872 г. в троянското училище са приети 30 момичета, а само две години по-късно се открило и специално девическо училище.
Трудолюбието и пестеливостта на троянката са също пословични. В спомените си един троянец пише, че когато майка му била болна, отказвала да яде. Съвестно й било, че ще се храни, без да е работила.
Колкото и да бил труден животът на еснафа, все пак той не е бил аскет, не се е лишавал от своите забавления. Имало е дни, когато улицата на троянските еснафлии ехтяла от бурни шеги, когато изобретателни комици са я заливали в смях. Имало е празници през зимата, когато пред къщите се изнасяли в снега запалени печки, пържели се пържоли и ракията и виното се пиели направо от белите менци.
При празник на отделните руфети (еснафи) музиката влизала от къша на къща, събирала занаятчиите и ги водела до църква. Тук занаятчията нравел дарения за църквата, за училището, а на общата трапеза си е позволявал и по-големи волности.
Такива дни са били не само за забавление. Те са били отдушник от непосилната работа, средство за разтоварване от напрежението на трудовите делници.
В такива дни мъже и жени се веселили до насита. Пищели гайди по махалите, а за големите великденски хора на Кръста идвали свирци чак от тетевенски села. Това са били и своего рода прегледи на накита и гиздавостта на момите, на стронността на момците. Момите се пременявали в новите сукмани и атлазени аитерии, забраждали аладжа-шамиите (в по-стари времена слагали на главите „сокай” - обръч с опънато бяло платно на него). Лачени обувки на краката, гривни на ръцете, чапрази на коланите - всичко е допълвало моминската хубост. Момците пък обували дънестите до коляно потури, обличали шаечните елеци, изкривявали рунтавите островърхи калпаци.
По Васильовци започвала Нова година. Кой не я очаквал с нови надежди? Моми и ергени излизали върху леда над Бели Осъм. Ладували се в чест на Лада - богинята на хубостта. Момите хвърляли в менче с вода и овес пръстените си или други украшения. Всеки припев преди изваждането на пръстен предричал съдбата на момата, професията на нейния бъдещ съпруг.
Ако запеят: „Скрибук-памук-през планина” - щял да бъде кираджия; ако „Синьо сукно цволи кърше” - бояджия; ако „Цървул стяга, въз дол бяга” - хайдутин; ако „С крака рита, с ръце пипа” - грънчар...
После всички подхващали хорото.
По тлаки и седенки се пеели троянските песни за живота на хората от Балкана, за техните радости и скърби.
Раждането на града
В извехтелите страници от хрониката на чорбаджи Васил Папазов с две-три думи са отбелязани най-важните събития като:
„...Оженихме Пенча за Ана.” „Намери се Василчо”. „Роди се Димка...”
Ала в годината 1868, годината в която Троян е станал град, не е отбелязано това „раждане”. Случаен пропуск? Или летописецът е сметнал, че такова нещо няма защо да се отбелязва?
Нека си представим тогавашната картина на Троян. Неговите 600 двукатни къщи са наредени в полукръг край левия бряг на Бели Осъм. В тях обитават над 3500 троянци. Край чаршията един до друг са занаятчийските дюкяни. Чуват се отсечени удари на ковачи и бакърджии, на тъкачни домашни станове. Някъде по-края от гърлото на грънчарска пещ бълва гъст дим. В Табашката махала се носи мирисът на сурови кожи. Дърводелци дялкат с тесли и брадви. По околните хълмове пасат стада.
Улиците на Троян са все още без калдъръм. В сухо време те са прашни, а при дъжд - кални и покрити с локви, за да ги преминеш, трябва да скачаш от камък на камък с голяма пъргавина. Село Троян...
То се управлявало от ловчанския мюдюрин и се числяло към Търновския санджак (окръг). Освен кметството в него имало един полицейски участък. Един чаушин (старшия) и няколко заптиета (стражари) са били единствените представители на ислямската каста, изпълняващи съвсем произволно властта си над българите. Пример за тези произволи вземали от чиновниците в турската администрация в Ловеч. При всяко идване в Троян те искали богати гощавки и всеки протест потушавали със силата на камшика.
С нескрита злоба и ненавист гледали поробителите на възмогването на Троян. Като прибавим и кърджалийските нападения, ще разберем незавидната участ на българщината.
Към всичко това се прибавили и безпринципните разпри между „горнокрайци” и „долнокрайци”. Една огромна липа на мястото, дето днес с пощенската станция, е била „граничният стълб”. Малките решавали спора по Капинчо, Телчерево и Равни рът с прашки в ръце. Големите не си служели с прашки, но камъкът бил винаги в пазвата. И това било много по-опасно.
Тези раздори взели застрашителен размер, не се изчерпвали само с обиди и хули. Стигнало се до избор на двама кметове. Всеки си имал свой печат и свои кабакчии...
Ябълката на раздора била подхвърлена от чорбаджиите. Това били техните ежби за имоти, за богатство, за надмощие в общината. А знайно е, че нито чорбаджи Петър Балевски, нито чорбаджи Васил Папазов са се спирали пред нещо, за да увеличат имането си.
Дълго време чорбаджиите държели с помощта на турската власт общината в овои ръце и чак след упорита борба тя им била отнета. Поверена била в ръцете на Никола Думаиов - „защитника на сиромашта”.
В по-старо време по-видните чорбаджии и еснафи избирали кмета, като гласували с бобени зърна - бели и черни. Но при избирането на Колю Думанов изборът бил явен. Мюдюринът питал кои са за него, кои за чорбаджийския кандидат. Думанов събирал най-много хора след себе си. Тогава мюдюринът три пъти разменял местата на кандидатите с цел да обърка избирателите. Напразно Колю Думанов станал кмет.
На сцената излязла вече друга сила - занаятчии и търговии.
Троян не можел да остане дълго на некалдърмоса-ната улица. За най-дребни работи троянци били принудени да ходят в Ловеч. Ръцете им били вързани. Занаятчии и търговци виждали административните и стопански улеснения, които можело да донесе признаването на Троян за град. Взели кметството в свои ръце, те започнали да държат здраво юздите, да ръководят по-нататъшното развитие на Троян.
В годината, през която Троян бил признат за град, кметове са били Иван Марковски - долни край и Дочо Боджаков - горни край. Забележително е, че и двата „края” са вече единодушни - селото трябва да стане град! Особена енергия в това дело вложил Иван Марковски.
Кой е този пръв градски администратор?
Неговият дом бил край хана на Васил Спасов, близко до реката. В същност това е бил тогавашният център на Троян. Сам Иван Марковски, както и Васил Спасов, се оказали и в друг „център”, в центъра на революционната борба. Марковски бил търговец на коприна и бакър, той за пръв път внесъл в Троян английски пирони, неведнъж ходил на панаир чак в Узунджово. Имал и гайтанджийски чаркове, бил и терзия. Учил се в килийно училище и после сам се доучвал, защото и учителят му не знаел кой знае колко много. В своя домашен долап Иван Марковски пазел грижливо учебници по аритметика и граматика, но до тях бил и „Царственикът” (Паисиевата история), броеве от Славейковата „Смесена китка” и вестник „Гайда”.
Човек с много професии, Иван Марковски не успял нито в една. Но не е тъй в обществените работи. Близките му изнемогвали и го съветвали да остави обществените разправии и да оправи своето положение. Той бил непреклонен:
- Предпочитам да умра, отколкото да живея като добиче!
В неговия дом неуморният Матей Прсображенски-Миткалото намерил не само сигурна квартира, намерил н горещ следовник. Той донесъл на Иван Марковски „Горски пътник” на Раковски. Не се излъгал възрожденският учител - в Троян спечелил още един „пътник” в революционната борба за освобождение на Отечеството. Само няколко дни след първата среща между двамата през пролетта на 1868 г. Иван Марковски яхнал кончето си и се отправил към Ново село, за да сподели с приятелите си Нанко и Колю Пачников идеята за освобождение.
И след това той неведнъж товарил коня си с гайта-ни и обикалял селата Ново село, Велчево, Дебнево, Патрешко, та дори и в Севлиевско ходил. Този мним гайтанджия!
В дъното на чувалите си криел торбичките с барут. И още нещо слагал до барута: български книги. Защото разбирал, че те са, които могат да запалят барута.
В неговия дом се приготовлявали фишеци, леели се куршуми, а син му Марко ушил знаме за въстание.
Цялата тая дейност Иван Марковски водил строго конспиративно. Бил същевременно и постоянен „съветник на мюдюрина” (идааре азаасъ), и член на местния таен революционен комитет, известен под името хаджи Ибраим Ефенди.
Пред съда в Русе срещу Иван Марковски отправили строги обвинения: изровени под дръвника дръжка и ремък на знаме; открити под купа дърва и съчки куршуми и фишеци; най-после, намерена на втория кат пушка...
Той се държал с достойнство и отричал всичко. А когато председателят на съда узнал, че има пред себе си „мюдюрски съветник”, възкликнал:
- Ама че добра работа си вършил на султана!
Забегнем ли още по-напред, ще видим същия Иван Марковски да изнемогва след Освобождението, останал без дом, затънал в дългове.
И само той ли изпитал тази незаслужена горчивина?
Усилията на двамата кметове дали резултат. В 1868 г. Троян бил признат от село за град (касаба). Това е само осем години, след като първенствуващото старопланинско Габрово станало град. Троян станал и нахия (околия), която включвала осем селски общини: Бели-осъмека, Патрешка, Орешашка, Шипковска, Терзийска, Балабанска, Белишка и Колибарска. Тогава е бил построен и конакът за мюдюрина, запазен с известни Промени и днес до центъра на града.
И така, Троян вече имал своя административна власт, започнал да живее като град. Това предизвиква интерес към неговите първи стъпки. Една от тях било нареждането да се направи калдъръм пред всеки дюкян по главната улица, да се мете два пъти в седмицата пред къщите. Вижда се - троянци се заели веднага с уреждането на градеца си.
Но чорбаджиите, тези опаки хора, гледали с присмех на извършваните промени. Дълго време иронизирали настойчивостта на Иван Марковски, подигравали децата му и самия него.
„Очевидец бях - пише Минко Ив. Марковски, - когато един от бившите големци дойде на дюкяна ни и се обърна към 12 - 13 годишний му син, та попита:
- Где е баша ти бе, момче?
- Отиде нагоре, из село - наивно му отговори момчето.
- Тют, маскара недна... Из касабата, защо не кажеш, бе? Баша ти се разсипа да го прави касаба. а ти още село го наричаш - с ироничен тон му забележи, па си замина из пътя.”
Турската власт се отнасяла с пълно равнодушие към тези реформи. По-късно това равнодушие прераства в изненада от направеното, за да стигне до озлобление и превръщане на града в пепелище.
Мюдюринът Азизаа - първият изпълнител на съдебно-административната власт, бил твърде безволен човек. Той говорел турски и гръцки, по български съвсем нямал намерение да учи. Показателен за неговата ленивост е самият начин, по който осъществявал властта си. С една написана на турски език и подпечатана призовка (изаре) мюдюринът пращал заптието при търсения ответник по жалбата. Призовката се прибирала отново и се използувала, докато стане на парчета и докато ... мюдюринът намерел сили да напише нова.
Погрешно би било да се счита, че причина за безразличието на турската власт бил само мързелът на нейните чиновници. Тя изобщо се е отнасяла враждебно към всякакъв напредък у българите и това е било причина за нейното нехайство. Дори в случая с призовката личи господарско пренебрежение към личността на българина.
Настоятелността на троянци обаче не пресекнала. Иван Марковски, Димитър Попов (Папазов) - бъдещ председател на революционния комитет, и Иван Казанджиев - притежател на големия Казанджийски хан, се явили пред Русчушкия ваали паша (губернатор), който минал през Троян на път за Пловдив по случай откриването на железопътната линия Цариград-Пловдив. Делегацията поискала настоятелно да се издаде ираде на шосе (царски път) от Троян до Ловеч, за редовна поща, телеграф и пазар веднъж седмично. Очевидно с, че това са били много насъщни нужди за по-нататъшното развитие на града. Особено пътят. Изоставен от дълги години, той бил поправяй от дунавския валия Митхат-паша. Турските строители минали по следите на римските, но и след това Троян не е имал добра пътна връзка с Ловеч.
Настоятелни в исканията си, местните сили били оше по-унорити в направата на пътя. Иначе той не би станал за година-две. Турското население отказвало да работи на пътя, а в отделни случаи от невежество това правели и българи. Невежеството се проявило и в по-опасни форми: пуснал се слух за убийството на инициаторите, подсилвало се по различни начини негодуването срещу тях. Въпреки това пътят бил довършен и станал една живителна артерия за новопризнатия град.
Годината 1868 е действително богата с промени в стопанския и административен живот на Троян. Оформилото се занаятчийско-търговско съсловие показало своята жизнеспособност, деловитост и предприемчив дух.
И още нещо - годност да изпълни един по-висш дълг: участие в националноосвободителната борба.
От иглата до калема
И в тая планина открай време са свирили медни кавали. И тук звънците на многобройни стада са огласяли нейните склонове. В най-старо време овчарството било главният поминък на троянските колибари. Балканът е суров, но той никога не с бил безмилостен към своите обитатели. Неговите обширни пасища не са били малко богатство. През първите два-три века от своето съществуване Троян се прочува с това богатство. Джелепите откарвали оттук цели стада овни, овци и пърчове за Цариград, за турския шуменски гарнизон и другаде. Дори и след Освобождението, когато Троян се оформя като един от най-занаятчийските градове в страната, просторният двор на троянеца има неизменно и порта за добитъка.
Планината предлагала и друго - добра земя за овощарство. Нищо, че градините не били равни, че били пръснати далеко покрай горите. Сливовото дърво отдавна е намерило благодатна почва за Троянския край. Плодовете от него допълвали храната на балканджията, а варенето на троянска сливова ракия отрано се превърнало в доходен отрасъл. Без самохвалство троянци винаги са смятали, че това е техен, неповторим специалитет. И това не е напразно. То се дължи на особено благоприятните климатични условия за сливовата култура и за от-лежаваието на ракията. По сватби и празници, всеки път, когато троянецът се веселил, бъдненцата и ибриците са били пълни с кехлибарения елексир.
От далечно време населението се занимавало и с ки-раджийство. Кираджията докарвал на самарите не само стоки за Продан. Той внасял виделина от другаде, бил е най-начетеният, най-знаещият троянец. Че кой ли пък друг е можел да види какво става по широкия свят? Кой можел да донесе голяма новина? Кой можел да купи някоя леснения от други краища?
Кираджийските кервани... Колко пътища са изминали те! Веднъж ли са преминавали конете Балкана? Веднъж ли са пили вода при Цариград? Веднъж ли са скрибуцали коли до Свищов?
Керванджиите-търговцн били очаквани гости в Троян. Тулумите им били пълни с дървено масло, торбите - с ориз. тенекиите - с маслини и риба. Момите избирали от тях гиздави премени - басми и ярки забрадки.
Тежък и несигурен бил животът на керванджиите. Ето ги, тръгват на път. Товарът е готов - аби или шаяци, кобилици или гаванки. Работливите булки варят тлъсти кокошки. В тъмни зори отсяват брашно за път, посоляват го да е трайно. Торбата на пътника се пълни с чукан боб и сланина за чорбата, която ще вари из пътя в глиненото гърненце. Нищо не трябва да купува кираджията, че инак току-виж сермията се пръснала.
По далечните пътища керваните често са били затрупвани със сняг, гъста мъгла е забулвала пътя им, жажда е сушила устата им неведнъж. Не винаги са замръквали в кервансарай или куршумли-хан. Под откритото небе са ги дебнели разбойници. Случвало се е в края на кервана да крачат унило коне, останали без стопанин, а в къщи отдавна очакват хубава вест.
Не от всекиго кираджия е ставало. Затова и за тях и техните керванбашии, като Дули, Найден, Минко, Мичо и други, се разказват цели легенди. Делата на юначния Дули се помнят и до днес. Той ходил чак в Албания да продава барут. Дробен бил наглед, а голяма сила имал и тръшнал противниците си - арнаути или заптиета. Не се помнело чужда ръка да го е поваляла. Прочутият юначага можел да прескочи натоварена кола със сено.
До втората половина на XVII в. Троян продължава да е селце на овчари, дървари, овощари и кираджии. Но през втората половина на следващото столетие, и особено в началото на XIX в., Троян, наред с Габрово, Котел, Елена, Трявна и други старопланински селища упорито търси и друга, по-надеждна опора от овчарската гега.
При своето идване в Троян през 1871 г. именитият пътешественик Феликс Каниц пише следното за поминъка на троянци:
„...Троян наброява, от друга страна, тъкачи па шаяк, ножари, дърводелци, чиито произведения са приказно евтини - една великолепна лопата от дърво например струва само 19 стотинки. Варенето на ракия образува съшо един твърде доходен отрасъл.”
През лятото селският труд е интересувал повечето от трояиците. Занаятчията от този град не е бил никога лишен от максул-собственото земеделско производство. Но хлябът не си е изкарвал от балканската земя и това го е карало да пести всяка троха. За да си осигури хляб за годината, той е трябвало да заляга още повече над занаята си.
Като описва впечатленията от срещата си с троянския мюдюрин, Каниц отбелязва:
„...Мюдюринът Мехмед ага започна да се прозява и аз направих същото. Какво можеше да се очаква от един такъв прост човек? ... Какъв културен напредък можеше и трябваше да се направи при такива обстоятелства? Не е ли чудно, че у българите се е запазила голямата жажда за просвета и такава индустриална мисъл?”
„Индустриална мисъл”... Каниц е открил безпогрешно този стремеж у троянските балкаиджии. Неволно се питаш, как се е родил този стремеж? Не са ли могли колибарите повече да се хранят от овчарлъка, от плодните дървета, от кираджийството? И кой е събудил неподозираните дотогава сили и талант на тези хора от пущинаците?
Някои ще подхвърлят - средата била такава. Но нима само в планинските селища има дървесина и желязо, глина и кожи? Защо в други, къде по-стари от Троян градове, занаятчийството не цъфти по това време? Други ще кажат - балканджията е замесен от особено тесто. Замесен - добре. Но защо е така?
Причината ще трябва да се потърси другаде.
Известно е, че след поробването на България турците изтласкали българското население от равните и плодородни полета, присвоили по-голяма част от тях за свое владение. Подгоненото население тръгнало към планините. Обитателите на планинските селища се увеличавали постоянно, а земята била същата: и малко, и неплодородна.
„Това планинско население - пише троянецът Иван Хаджийски, бележит български социолог - първо позна нуждата. Тя разтресе мозъка му и запали в него мъждукащия в началото пламък на гения. Кавалът беше захвърлен и заменен с иглата и калема. Със старата идилия беше свършено: тя отстъпи място на еснафските тезгяхи, на гайтанджийските чекръци и на търговските кервани. Началото на занаяти, търговия, индустрия, началото на капитализма у нас - началото на Възраждането беше краят на нашата първобитност.”
Нуждата... ето кой е родил „индустриалната мисъл” на троянеца. Ето кой го е накарал да захвърли поетичния кавал и с калем в ръка да започне да прави еснафските сметки върху плочата.
Разбира се, има и други причини, има и други щастливи обстоятелства. Това са новите заселници. Те дошли от Етрополе, Чипровци, Охридско и от другаде, дошли със своя по-голям опит, с повече знания и умения, били будни и стопански най-дейни хора, които се влели като живителна струя сред завареното население. Като прибавим към това предприемчивостта и голямото уважение на местните троянци към всичко ново, ще разберем зашо Каниц е констатирал този непреодолим стремеж у балканджиите.
Поминъкът, който храни голямата част от троянци преди освобождението, е абаджийството. То се развило благодарение на овчарството. Жените изпридали вълната, тъчели на домашен стан хиляди алибии шаяци. Облеклото на местните планинци било предимно от шаяк. Мъжете носели гащи, елеци, антерии и пояси - все от шаяк. Жените обличали шаечени сукмани, минтани, антерии. терлици. Ето защо абаджийството и неговата разновидност - терзилъка, погълнали усилията на голяма част от троянци. Абзджийският еснаф станал главен фактор в стопанската дейност. Той задоволявал не само местни нужди. Веднъж например търговецът на шаяци Иван К. Марковски и неговият съдружник Иван Мичов събрали за една година 60 000 алибии шаяци, натоварили ги на сто коня и ги откарали за продан в Пловдив.
Типично троянски занаят било кожухаро-калпакчийството. То обаче достигнало своя разцвет след Освобождението, когато омразният фес паднал най-после от главите. Тогава по главната улица на Троян се наредили не по-малко от 150-200 дюкяна на кожухаро-калпакчии.
Троян е имал и своите прочути ковачи, папукчии, табаци, бакърджии, бояджии и мутафчии. Но не те са създали неговото първо име, не те са го направили прочут навсякъде. Други занаяти са разнесли името му по градове и села. Те и днес не вехнат. Троян и сега се гордее с тях. Заслужено! Защото цели поколения от знайни и незнайни народни творци са влагали в къс дърво или шепа глина своята душа и сърце.
От най-далечни времена колибарите са обработвали дървото. Те живеели сред неизчерпаемо зелено съкровище. Какво ли не им предлагала гората - и правостволи буки, и податливи за дялане явори и круши, и липи, и клен, и леска. Габровци са возили сурово желязо през планини и проходи, по цели дни са пътували, докато осигурят работа на ковачи и леяри. А троянци са имали горския „рудник” край себе си.
Гората... - Колко много дължи троянецът на нея! Тя не е била само негов закрилник от тираните. Тя е изработвала в продължение на много години у него чудесен усет към всичко красиво.
От ранна пролет до късна есен букаците менили своите цветове и багри. Троянският балкан бил царството на бука. А няма по-прекрасна гора от буковата през есента. Тогава природата сякаш хвърля предизвикателство към човека и му казва - ето какво мога!
Жълтеят се широките листа на липите по Капинчо, пламтят във всички оттенъци на небесната дъга буките по Черяшов дял, Поленици, Средни дял. Като че ли пожари са обхванали горите в тихата есен.
Неизразима прелест.
Троянецът обичал открай време гората. Той влизал в гъсталаците не само с брадва в ръка, а и с ум в главата. Знаел е какво й дължи и разумно се отнасял към нея.
Горяните са положили началото на дърводелския занаят. Те използували най-прости сечива: трион и брадва-копанарка, тесла и свредел.
Ако дървесината и днес е навлязла така широко в бита на хората, то какво може да се каже за онова време, когато тя е била всичко! И самите къщи, и колко домашни потреби, коларски предмети са били един от друг по-необходими и с нищо друго незаменими. Горяните са изработвали всичко това не само за себе си, но за колко
Какво ли не е трябвало на селската къща тогава: рало, хомот, лопата, кринче, корито, кобилица, хурка, чутура, софра, бъклица, главини и спици... Дълъг е списъкът на троянската дървения. И всичко това е минавало през ръцете на горянина, през неговите най-нрости сечива, през неговия примитивен струг.
Той навреме се е сетил да впрегне в споя помощ бързоструйните потоци. Водата задвижила дърводелските чаркове. Така редом с горянството се развило и стругарството.
Не единствено постоянната грижа за залъка е движила ръката на майстора. Защото той е дялал предмети, от които човек и днес се възхищава. У него винаги е бил налице стремеж да оживи дървото, да направи предмета близък на човека, да допълни неговата хубост. Този порив към красивото е карал майсторите-дърводелци да дават живот на простото дървено парче. По раклите те са чертали с холкера розетки, по иконостасите са изписвали образите на хората, на животните - техните спътници в теглото, на дявола - вечно дебнещата злина; целия семеен мир.
Овчарите дълбаели с нож върху дървото. И те са носели не гола тояга или гега, а облечената в геометрични фигури, назъбвання и резки тояга или гега. С какъв мерак овчарят е красил хурката или кобилицата за харесаната от него мома. Тук е бил потребен целият огън на сърцето, всичкото умение на ръцете.
„Шарената хурка” е прилягала тъй добре на стройния гъвкав стан на балканджийката. Не каква да е, а „писана ракла" е събирала моминското даре. Кобилицата с пъстрите резки е допълвала облеклото на българката с неговите гайтани и везмо.
Троянските занаятчии няма да спрат дотук в обработката па дървото. Тяхното дърворезбено изкуство ще прекрачи след много време и по-нататък.
Те са търсили и друг материал, в който е могло да се вложи умението на ръцете. Помогнала им пак планината. Глината - тая проста червеникава глина по урви и сипеи.
Кога му е хрумнало на колибаря да седне на грънчарското колело и да „окаля” ръцете си, не се знае точно. Познато от най-дълбока древност като занаят в сегашния смисъл на думата, грънчарството се е зародило в Троянския край през кипящите години на българското възраждане.
Една троянска легенда разказва за първия майстор-грънчар. Опитал се той да прави предмет от суха пръст, ала тя се пръскала и нищо не излизало. Заплакал от мъка той и тъкмо тогава станало чудото - сълзите размекнали глината и тя станала податлива и послушна на ръцете...
По тия места има глина колкото щеш, има и земни бои, и работни ръце. Домът на хората не е можел без глинена паница, без гърне, без стомна, без саксия. Списъкът на предметите от глина не е по-малък от този на предметите от дърво.
Троянските дърводелци и грънчари са били и търговци. Приготвят ли стоката, те се стягали за път към равнината. Оттам се връщали с жито и мамули и осигурявали своя хляб. Имало е тежки дни, когато стоката подрънквала обратно, а стопанинът крачел замислен по пътя.
Най-голяма търговия е извършвана по време на панаира при Троянския манастир. Тук всяка година през август идвали търговци от всички краиша на българската земя и от по-далече. Търговците от Карлово, Севлиево, Ловеч, Габрово, Търново и Пловдив донасяли не само стоки, но и мостри, с които давали насока на занаятите, показвали им пътя за развитие.
За размера на извършваната търговия говори поместената в цариградския вестник „България” дописка от 1860 г.:
„ ... В Троянския манастир през м. августа, като дошли тая година от околните места около 8000 души, отворили са 700 сергии и станали добри земания-давания.”
Това показва, че панаирът с бил един от най-известните в Отоманската империя.
Все пак в робската обстановка нито дърводелството, нито грънчарството се могли да достигнат своя разцвет. Това става едва след Освобождението от турско иго. Тогава преградите падат. И дърводелството, u грънчарството остават извън обсега на конкуренцията, издигат се на нова висота. Разширява се не само кръгът на произвежданите предмети, но се обогатява и тяхната украса. Грънчарството става масова проява на народното изкуство. Навред се прочува троянската ангобна шарка с нейните „спуснати капки”, с извитите „гайтани”, с люшнатите „байраци” и разтворените „пеперудени крила”. Златни дипломи и медали от изложенията в Пловдив, София, Русе и дори Лондон са убедително признание за златните ръце на троянските майстори - творци на красота.
Възниква основателно един въпрос: защо в Троян се развиват преди всичко художествените занаяти? Наистина - защо? Макар и да живял при трудни условия, троянският занаятчия не се е взирал и не е слухтял толкова за туй, къде ще е голямата печалба. Той се е движел от почитта си към красотата, от естествено развилия се у него естетически усет, дошъл от многообразния прелестен лик на гората, от хубостта на момата, от порива да възпроизведе ограждащото го прекрасно.
Ако влезеш в Троянския манастир и разгледаш голямото изкуство на прочути възрожденски резбари, на знаменити стенописци, на големи строители, веднага ще разбереш: ето от кой извор са пълнили душата си троянските хуркари, бъднари, кацари, грънчари. Ето го чудесният потик, незаменимата с нищо школа.
Ярките багри по стените, разкошните орнаменти от пъстри цветя, хитоните и мантиите на светците, резбите по иконостасите са помогнали много на майсторите да одухотворяват своите предмети от дърво и глина, да се формира една дългогодишна традиция.
Душевността на троянските еснафи не се отличава от душевността на нашия еснаф изобщо. Тежките условия на живот са формирали неговите сурови закони:
Работи от тъмно до тъмно!
Работи залудо, залудо не седи!
Работи, додето ти се опулят очите, пести, додето ти държи коремът!
Двете кондики на троянските папукчии (обущари) и обединилите се с тях грънчари красноречиво разкриват тия закони.
Отношенията на майсторите към чираци и калфи учудват със своята строгост. Три години чиракът е учил занаят при майстора (башкалия). При това той е бавел децата му, носел е вода, чистел, сякъл дърва, работел по имотите. Чак тогава чиракът ставал калфа, а преминел ли и калфенския срок, можел да стане майстор-башкалия. Тогава давал на „еснафската котия” (касата) определена сума. И само на нея ли? Ами първомайстора, десятника, чаушина? След всичко това новоогласеният изпълнявал последния си дълг - целувал ръка на майстора си. Той бил вече сам майстор.
Троянските кондики от 1844-45 и 1852 г. били строги към всяко нарушение на този ред. Ако някой се осмелявал да го наруши, еснафът го съдел и вземал уреченото от него. През време на учението се забранявало ходенето по седенки. За такава постъпка се налагали глоби и се удряли по „сто еснафски тояги”...
Под натиска на ниската производителност на ръчния труд и недостатъчното му заплащане се формира типичната и за троянеца стопанска пресметливост, достигаща до т. н. боткаджилък - пестене и на най-малката монета. Това не е черта само на. габровеца, не единствен той е иронизиран затова, че яде хляб и пести всяко петаче. Троянецът не пада по-долу от него. Ако е изгубил две пари, ще изгори свещ за десет, но ще ги търси. Ще речеш - каква пестеливост! Но еснафът мислел по-иначе: парите можеш да изгубиш, но навикът да се пести не бива да се губи. Днес - петак, утре - грош, а после току-виж и цяла къща!
Както сочи Иван Хаджийски в голямото си социологично изследване „Бит и душевност на нашия народ”, тази „страхотна привързаност към дребния интерес и към нещата от еснафското имущество” се е пораждала единствено от немотията. Чиракът започвал от нищо, а трябвало да бъде всичко.
В тази трудна борба на еснафа троянската жена вземала най-дейно участие. Тя предяла и тъчала, тя шарела грънците. Тя водела и домашното стопанство, когато мъжът тръгнел по търговия, и нерядко печелела през това време повече и от него. Тя оряла и копала, жънела и косяла. Тази роля отхвърлила първоначалното незачитане на жената в семейството. Еснафът отхвърля дори налаганото от чорбаджиите разбиране, че на жената не било потребно образование. През 1872 г. в троянското училище са приети 30 момичета, а само две години по-късно се открило и специално девическо училище.
Трудолюбието и пестеливостта на троянката са също пословични. В спомените си един троянец пише, че когато майка му била болна, отказвала да яде. Съвестно й било, че ще се храни, без да е работила.
Колкото и да бил труден животът на еснафа, все пак той не е бил аскет, не се е лишавал от своите забавления. Имало е дни, когато улицата на троянските еснафлии ехтяла от бурни шеги, когато изобретателни комици са я заливали в смях. Имало е празници през зимата, когато пред къщите се изнасяли в снега запалени печки, пържели се пържоли и ракията и виното се пиели направо от белите менци.
При празник на отделните руфети (еснафи) музиката влизала от къша на къща, събирала занаятчиите и ги водела до църква. Тук занаятчията нравел дарения за църквата, за училището, а на общата трапеза си е позволявал и по-големи волности.
Такива дни са били не само за забавление. Те са били отдушник от непосилната работа, средство за разтоварване от напрежението на трудовите делници.
В такива дни мъже и жени се веселили до насита. Пищели гайди по махалите, а за големите великденски хора на Кръста идвали свирци чак от тетевенски села. Това са били и своего рода прегледи на накита и гиздавостта на момите, на стронността на момците. Момите се пременявали в новите сукмани и атлазени аитерии, забраждали аладжа-шамиите (в по-стари времена слагали на главите „сокай” - обръч с опънато бяло платно на него). Лачени обувки на краката, гривни на ръцете, чапрази на коланите - всичко е допълвало моминската хубост. Момците пък обували дънестите до коляно потури, обличали шаечните елеци, изкривявали рунтавите островърхи калпаци.
По Васильовци започвала Нова година. Кой не я очаквал с нови надежди? Моми и ергени излизали върху леда над Бели Осъм. Ладували се в чест на Лада - богинята на хубостта. Момите хвърляли в менче с вода и овес пръстените си или други украшения. Всеки припев преди изваждането на пръстен предричал съдбата на момата, професията на нейния бъдещ съпруг.
Ако запеят: „Скрибук-памук-през планина” - щял да бъде кираджия; ако „Синьо сукно цволи кърше” - бояджия; ако „Цървул стяга, въз дол бяга” - хайдутин; ако „С крака рита, с ръце пипа” - грънчар...
После всички подхващали хорото.
По тлаки и седенки се пеели троянските песни за живота на хората от Балкана, за техните радости и скърби.
Раждането на града
В извехтелите страници от хрониката на чорбаджи Васил Папазов с две-три думи са отбелязани най-важните събития като:
„...Оженихме Пенча за Ана.” „Намери се Василчо”. „Роди се Димка...”
Ала в годината 1868, годината в която Троян е станал град, не е отбелязано това „раждане”. Случаен пропуск? Или летописецът е сметнал, че такова нещо няма защо да се отбелязва?
Нека си представим тогавашната картина на Троян. Неговите 600 двукатни къщи са наредени в полукръг край левия бряг на Бели Осъм. В тях обитават над 3500 троянци. Край чаршията един до друг са занаятчийските дюкяни. Чуват се отсечени удари на ковачи и бакърджии, на тъкачни домашни станове. Някъде по-края от гърлото на грънчарска пещ бълва гъст дим. В Табашката махала се носи мирисът на сурови кожи. Дърводелци дялкат с тесли и брадви. По околните хълмове пасат стада.
Улиците на Троян са все още без калдъръм. В сухо време те са прашни, а при дъжд - кални и покрити с локви, за да ги преминеш, трябва да скачаш от камък на камък с голяма пъргавина. Село Троян...
То се управлявало от ловчанския мюдюрин и се числяло към Търновския санджак (окръг). Освен кметството в него имало един полицейски участък. Един чаушин (старшия) и няколко заптиета (стражари) са били единствените представители на ислямската каста, изпълняващи съвсем произволно властта си над българите. Пример за тези произволи вземали от чиновниците в турската администрация в Ловеч. При всяко идване в Троян те искали богати гощавки и всеки протест потушавали със силата на камшика.
С нескрита злоба и ненавист гледали поробителите на възмогването на Троян. Като прибавим и кърджалийските нападения, ще разберем незавидната участ на българщината.
Към всичко това се прибавили и безпринципните разпри между „горнокрайци” и „долнокрайци”. Една огромна липа на мястото, дето днес с пощенската станция, е била „граничният стълб”. Малките решавали спора по Капинчо, Телчерево и Равни рът с прашки в ръце. Големите не си служели с прашки, но камъкът бил винаги в пазвата. И това било много по-опасно.
Тези раздори взели застрашителен размер, не се изчерпвали само с обиди и хули. Стигнало се до избор на двама кметове. Всеки си имал свой печат и свои кабакчии...
Ябълката на раздора била подхвърлена от чорбаджиите. Това били техните ежби за имоти, за богатство, за надмощие в общината. А знайно е, че нито чорбаджи Петър Балевски, нито чорбаджи Васил Папазов са се спирали пред нещо, за да увеличат имането си.
Дълго време чорбаджиите държели с помощта на турската власт общината в овои ръце и чак след упорита борба тя им била отнета. Поверена била в ръцете на Никола Думаиов - „защитника на сиромашта”.
В по-старо време по-видните чорбаджии и еснафи избирали кмета, като гласували с бобени зърна - бели и черни. Но при избирането на Колю Думанов изборът бил явен. Мюдюринът питал кои са за него, кои за чорбаджийския кандидат. Думанов събирал най-много хора след себе си. Тогава мюдюринът три пъти разменял местата на кандидатите с цел да обърка избирателите. Напразно Колю Думанов станал кмет.
На сцената излязла вече друга сила - занаятчии и търговии.
Троян не можел да остане дълго на некалдърмоса-ната улица. За най-дребни работи троянци били принудени да ходят в Ловеч. Ръцете им били вързани. Занаятчии и търговци виждали административните и стопански улеснения, които можело да донесе признаването на Троян за град. Взели кметството в свои ръце, те започнали да държат здраво юздите, да ръководят по-нататъшното развитие на Троян.
В годината, през която Троян бил признат за град, кметове са били Иван Марковски - долни край и Дочо Боджаков - горни край. Забележително е, че и двата „края” са вече единодушни - селото трябва да стане град! Особена енергия в това дело вложил Иван Марковски.
Кой е този пръв градски администратор?
Неговият дом бил край хана на Васил Спасов, близко до реката. В същност това е бил тогавашният център на Троян. Сам Иван Марковски, както и Васил Спасов, се оказали и в друг „център”, в центъра на революционната борба. Марковски бил търговец на коприна и бакър, той за пръв път внесъл в Троян английски пирони, неведнъж ходил на панаир чак в Узунджово. Имал и гайтанджийски чаркове, бил и терзия. Учил се в килийно училище и после сам се доучвал, защото и учителят му не знаел кой знае колко много. В своя домашен долап Иван Марковски пазел грижливо учебници по аритметика и граматика, но до тях бил и „Царственикът” (Паисиевата история), броеве от Славейковата „Смесена китка” и вестник „Гайда”.
Човек с много професии, Иван Марковски не успял нито в една. Но не е тъй в обществените работи. Близките му изнемогвали и го съветвали да остави обществените разправии и да оправи своето положение. Той бил непреклонен:
- Предпочитам да умра, отколкото да живея като добиче!
В неговия дом неуморният Матей Прсображенски-Миткалото намерил не само сигурна квартира, намерил н горещ следовник. Той донесъл на Иван Марковски „Горски пътник” на Раковски. Не се излъгал възрожденският учител - в Троян спечелил още един „пътник” в революционната борба за освобождение на Отечеството. Само няколко дни след първата среща между двамата през пролетта на 1868 г. Иван Марковски яхнал кончето си и се отправил към Ново село, за да сподели с приятелите си Нанко и Колю Пачников идеята за освобождение.
И след това той неведнъж товарил коня си с гайта-ни и обикалял селата Ново село, Велчево, Дебнево, Патрешко, та дори и в Севлиевско ходил. Този мним гайтанджия!
В дъното на чувалите си криел торбичките с барут. И още нещо слагал до барута: български книги. Защото разбирал, че те са, които могат да запалят барута.
В неговия дом се приготовлявали фишеци, леели се куршуми, а син му Марко ушил знаме за въстание.
Цялата тая дейност Иван Марковски водил строго конспиративно. Бил същевременно и постоянен „съветник на мюдюрина” (идааре азаасъ), и член на местния таен революционен комитет, известен под името хаджи Ибраим Ефенди.
Пред съда в Русе срещу Иван Марковски отправили строги обвинения: изровени под дръвника дръжка и ремък на знаме; открити под купа дърва и съчки куршуми и фишеци; най-после, намерена на втория кат пушка...
Той се държал с достойнство и отричал всичко. А когато председателят на съда узнал, че има пред себе си „мюдюрски съветник”, възкликнал:
- Ама че добра работа си вършил на султана!
Забегнем ли още по-напред, ще видим същия Иван Марковски да изнемогва след Освобождението, останал без дом, затънал в дългове.
И само той ли изпитал тази незаслужена горчивина?
Усилията на двамата кметове дали резултат. В 1868 г. Троян бил признат от село за град (касаба). Това е само осем години, след като първенствуващото старопланинско Габрово станало град. Троян станал и нахия (околия), която включвала осем селски общини: Бели-осъмека, Патрешка, Орешашка, Шипковска, Терзийска, Балабанска, Белишка и Колибарска. Тогава е бил построен и конакът за мюдюрина, запазен с известни Промени и днес до центъра на града.
И така, Троян вече имал своя административна власт, започнал да живее като град. Това предизвиква интерес към неговите първи стъпки. Една от тях било нареждането да се направи калдъръм пред всеки дюкян по главната улица, да се мете два пъти в седмицата пред къщите. Вижда се - троянци се заели веднага с уреждането на градеца си.
Но чорбаджиите, тези опаки хора, гледали с присмех на извършваните промени. Дълго време иронизирали настойчивостта на Иван Марковски, подигравали децата му и самия него.
„Очевидец бях - пише Минко Ив. Марковски, - когато един от бившите големци дойде на дюкяна ни и се обърна към 12 - 13 годишний му син, та попита:
- Где е баша ти бе, момче?
- Отиде нагоре, из село - наивно му отговори момчето.
- Тют, маскара недна... Из касабата, защо не кажеш, бе? Баша ти се разсипа да го прави касаба. а ти още село го наричаш - с ироничен тон му забележи, па си замина из пътя.”
Турската власт се отнасяла с пълно равнодушие към тези реформи. По-късно това равнодушие прераства в изненада от направеното, за да стигне до озлобление и превръщане на града в пепелище.
Мюдюринът Азизаа - първият изпълнител на съдебно-административната власт, бил твърде безволен човек. Той говорел турски и гръцки, по български съвсем нямал намерение да учи. Показателен за неговата ленивост е самият начин, по който осъществявал властта си. С една написана на турски език и подпечатана призовка (изаре) мюдюринът пращал заптието при търсения ответник по жалбата. Призовката се прибирала отново и се използувала, докато стане на парчета и докато ... мюдюринът намерел сили да напише нова.
Погрешно би било да се счита, че причина за безразличието на турската власт бил само мързелът на нейните чиновници. Тя изобщо се е отнасяла враждебно към всякакъв напредък у българите и това е било причина за нейното нехайство. Дори в случая с призовката личи господарско пренебрежение към личността на българина.
Настоятелността на троянци обаче не пресекнала. Иван Марковски, Димитър Попов (Папазов) - бъдещ председател на революционния комитет, и Иван Казанджиев - притежател на големия Казанджийски хан, се явили пред Русчушкия ваали паша (губернатор), който минал през Троян на път за Пловдив по случай откриването на железопътната линия Цариград-Пловдив. Делегацията поискала настоятелно да се издаде ираде на шосе (царски път) от Троян до Ловеч, за редовна поща, телеграф и пазар веднъж седмично. Очевидно с, че това са били много насъщни нужди за по-нататъшното развитие на града. Особено пътят. Изоставен от дълги години, той бил поправяй от дунавския валия Митхат-паша. Турските строители минали по следите на римските, но и след това Троян не е имал добра пътна връзка с Ловеч.
Настоятелни в исканията си, местните сили били оше по-унорити в направата на пътя. Иначе той не би станал за година-две. Турското население отказвало да работи на пътя, а в отделни случаи от невежество това правели и българи. Невежеството се проявило и в по-опасни форми: пуснал се слух за убийството на инициаторите, подсилвало се по различни начини негодуването срещу тях. Въпреки това пътят бил довършен и станал една живителна артерия за новопризнатия град.
Годината 1868 е действително богата с промени в стопанския и административен живот на Троян. Оформилото се занаятчийско-търговско съсловие показало своята жизнеспособност, деловитост и предприемчив дух.
И още нещо - годност да изпълни един по-висш дълг: участие в националноосвободителната борба.
„Московската казарма"
Ученият човек е като дялан камък: където и да го поставиш - все ще прилете!
Но в робските години четмо и писмо не се учело никак лесно. Тъмната мъгла на невежеството дълго време е забулвала душите. Пробуждането не настъпило изведнъж.
Троянският манастир бил първото училище. Монасите запознавали своите послушници с наустницата (часослова) и псалтира, учели ги да пеят в църква. Монаси са учителствували и по други градове и села и се връщали пак в манастира. Монашеско училище в мана- I стира било открито в 1765 г. Две-три десетилетия след I това тук се оформила цяла „троянска школа”.
Феликс Каниц ни е оставил един възторжен отзив за откритото в 1869 г. манастирско училище за деца от околните села и махали:
„През време на моето пребиваване в манастира най-много ме интересуваше училището. През есента и зимата броят на децата достига една стотица. Човек се трогва, като вижда колко много желае да излезе от своето невежество този малък народ.
Учениците се учат да четат, да пишат, да смятат, да пеят; те знаят по малко история, география, славянско богослужение. И, ще го кажа с мъка, сравнението с много планински села на Западна Европа не би било сигурно в ущърб на тези забутани в Балкана области.”
Първите учители в Троян са дошли от манастира. Откриването на първата килия се отнася към 1773 г., а на първото начално училище - към 1820 г. В хрониката на троянската църква е записано: „До 1835 г. е имало училище в Троян. Пясъчници. Писане на пясък с влачене на пръста.” В своето „Землеописание” Неофит Хилендарец и Ем. Васкидович казват, че Троян имал „една красна църква и едно славяноболгарско училище”.
Главната грижа за просветното дело се поела от църковно-училищното настоятелство. Благодарение на неговото усърдие през 1847 г. в двора на троянската църква се построила сграда за взаимно училище Тя имала повече стаи, таблици за обучение по Ланкастерската система и чипове.
Но и тук се пишело върху пясъка на предните чинопе и само по-напредналите ученици си служели с карандаш и мастило. Учениците четели и заучавали урока едновременно. За да не доближават и късат таблиците, пред тях имало железни полуобръчи. При занятия обръчите се вдигали хоризонтално, а след това се спускали надолу. Така се извършвало обучението по четене. По-напредналите пишели върху хартия. Те имали дивит-кутия за ученическите принадлежности. Поставян на пояс, понякога дивитът умело служел и за бой в игрите и лудориите.
Характерно за това време е и друго - в училище оти-вали само момчета. Дали поради заетост на дъщерите в къщна работа или все още поради разбирането, че на жената не е потребна наука? В спомените на старите троянци са останали два случая за учене на момичета: една попска дъщеря и една годена мома, чийто годеник искал жена му да бъде учена. Каква завидна за времето взискателност!
След въвеждането на взаимоучителната метода, около 1840 г., в Троян дошли възпитаници па Христаки Павлович от Свищов - учителя над учителите - дякон Пенчо Иванов, Минко Марков, Пенчо Банков, Яким Райковски. Високопросветени в тогавашните науки, те донесли и нещо ново - свързаното писмо. До тяхното идване в Троян познавали само простото или черковно писмо.
Учебното дело цъфтяло при тези учители. В Троян идвали да се учат и от по-далечни селища. Ще кажеш - всичко тръгнало както трябва. И изведнъж, през 1861 г., вестник „Гайда” на Петко Р. Славейков помества остра бележка: троянци обесили своя учител Даскал Вълчо.
„Ако бедният учител Вълчо е заслужил с нещо неблагодарността на своите съграждани... нямаше ли друго средство? Ако на троянци се е пощяло да бесят, сека ми се не беше ред от даскал Вълча да захванат...”
Пак през тази година „Гайда” жигосва троянските чорбаджии, загдето не полагали никакви грижи за учебното дело. Видно е - тези дописки са писани от троянец и навярно това е бил учител, може би и личен приятел на дядо Славейков.
Даскал Вълчо бил родом от Колибите. Той се учил в манастира и учителствувал дълги години в Троян. Преподавал по панакидата - дъска, намазана с восък. Учениците му седели на дъски и учели наизуст наустницата и светчето. Даскал Вълчо бил едновременно клисар, свещар, певец в черковния хор и пчелар. Цялото му стопанство било в двора на училището, близо до църквата.
Коя е причината, загдето двама негови ученици задигнали от църквата въжето, с което се вдигало и спускало кандилото на олтара, и с него изпратили своя учител да разговаря с бога?
Около 1855-1860 г. възпитаниците на Христаки Павлович в Троян се пръснали един но един. Дякон Пенчо Иванов и Пенчо Банков били отровени от гърци. Попаднало в други ръце, училището започнало своя упадък. Причина за това били вече невежеството на самите учители. Колкото по-неуки били те, толкова по-изобретателни ставали в създаването па цяла система от жестоки инквизиции над учениците. Към какво ли не са прибягвали: стягане, затваряне на тъмно, бой с тънки и с дебели пръчки, връзване с козинява връв, занлюване, коленичене върху царевични зърна, намазване с черна боя...
Твърде дълъг е списъкът на физическите наказания. Побоищата в училите се приемали като нещо естествено и от родителите. Нерядко бащата довеждал момчето си при учителя с думите: „На, даскале, предавам ти го човек, а искам да ми го върнеш кожа и кокали...”
Едни обясняват обесването на даскал Вълчо с невежеството и алчността за пари. Други твърдят, че даскалът се отнасял нечовешки с двамата си ученика, които му помагали в стопанската работа. Сигурно е едно: жестоките обноски отблъсквали учениците от училище.
Може би и даскал Вълчо да е заплатил с живота си своето нечовешко отношение към младежите, които ограмотявал.
Едно десетилетие по-късно истинска вълна на ученолюбие залива отново Троян. Нейното начало започва през преломната за града 1868 година. Възрожденският просветител-революционер Матей Преображеиски-Миткалото, а скоро след него и сам Васил Левски започнали да минават често тъдява. Те потикиали по-будните троянци настоятелно да издигнат града си в просветно отношение, та да могат чрез просветата да повдигат националното съзнание. Все с тази цел те ги съветвали да основат читалище и да групират около него патриотичен кръжок.
Семето попаднало в добра почва. През 1870 г. младите - Васил Бочсв, Васил Димитров, Калчо Ангелов, Минко Шипковснски и други, предимно из средата на занаятчии и търговци, основали читалище, абонирали го за вестници и списания, доставили книги за прочит. Запалена била една негаснеща светлина.
Консервативните троянски чорбаджии се нукали от злоба. Не е никак чудно - неукият е слепец, води го, където искаш. Те успели да спънат и това дело, внесли раздори в читалището и предизвикали разтурването му. По този повод Цвятко Павлов от Ловеч - горещ последовател на Васил Левски, изразил в писмо до троянци негодуването си от чорбаджиите и дал съвети как да се възстанови започнатата „свята рабута”: „...аку бъдим за интерес да залавями рабути, то трябва да уставим всичко настрани” - завършвал авторът на писмото, което написал може би по внушения на самия Левски.
Заръките на Левски и Матей Преображенски но оставяли троянските патриоти на мира. Мисълта за учебното дело ги завладявала напълно. Липсвал само просветен, инициативен, родолюбив учител. Такъв те упорито търсели и скоро случили.
Илия Белковски, току-що завършилият възпитаник на Пловдивското училище, дошъл през пролетта на 1871 г. в Троян. Колко навреме е дошъл той! Неговото идване не само запълва една празнина, то извършва истинска революция в учебното дело на града.
Младият учител изхвърлил старата система на преподаване с таблици и въвел звучната метода по програмата на Пловдивското училище. Учениците били разделени на отделения и класове. И най-важното - Белковски въвел нов ред и дисциплина, нов дух в училище, нещо което станало сигурен залог за нов напредък.
Не с наказания, а с умел педагогически такт Белковски разпалвал стремежа за повече знания. „Белковски ни накара - пише в спомените си неговият ученик Никола Гимиджийски - да се съревноваваме кой по-добре да си научи и каже урока без подканване и без наказания. Той въведе и туризма - ходехме с него по близките баири, отбивахме се до манастира.”
Ако до идването на Белковски в Троян имало само сто ученика, то при напускането му - 1875 г., те били вече 460! И не единствено цифрата е внушителна. Училището се наложило като една необходимост, като важен обществен институт. Родителите, които не изпращали децата си в училище, просто нямали смелост да се оправдават с каквото и да било.
Учителят не пропускал случай да заговори и пред учениците си за освобождаването на Отечеството ни. Когато веднъж ги водил през местността Ливадето, под село Орешак, той им казал, че местността е удобна за войска, но „наша, а не турска...”
Илия Белковски, както всеки истински учител през Възраждането, станал учител и на възрастните. Запознал се с Васил Левски още в Пловдив, той влязъл заедно с първите в състава па Троянския революционен комитет. С учителя Цвятко Златев - троянец, завършил образованието си в Одеса - въвели празнуването на деня на Кирил и Методий. Пак двамата потик-нали троянци да изгонят калугерките от метоха и да открият девическо училище, да създадат още едно мъжко училище с три класа. Двамата помогнали да се възстанови и разтуреното читалище. Тяхната пародо-полезна дейност дала тласък и на друга културна проява.
1872 година. Късна есен. Табашката махала с оживена необичайно. В дома на Димитър Попов се събират първите театрални зрители. Разговарят, насядали на дъски, сандъци, триноги столове - кой където намерил. Махленски деца носят пейки от хана на Васил Спасов за гостите-търговци на овни и някакъв турчин от Пловдив. Всички чакат с трепет невижданото досега зрелище.
Един миндерлик, декориран с листникова дъбова шума - това е сцената, на кояю оживяват героите на първото театрално представление в Троян - на „Многострадалната Геновева”.
Читалище. Училище. Театрално представление...
Този явен напредък в културно-просветните работи на града намерил и прекрасен материален израз.
През пролетта на 1872 г. майсторите на Уста Генчо от Трявна оставили торбите със зидарските си инструменти под големия бряст на троянската църква. Многочислен народ се събрал на поляната под него. Вълнение обхванало душите на троянци. Полагал се първият камък на новото училище - новия храм на културата.
Денят бил 23 април. Чудесен пролетен ден. Ден на ново пробуждане.
Вдъхновителят е бил пак Белковски, а преди него-неуморните апостоли Васил Левски и Матей Преображенски. Настойчивият учител се оказал и талантлив архитект - изработил сам проекта за строеж по образец на Пловдивското училище.
Троянският еснаф развързал щедро кесията си. Той, който проявявал пословична пестеливост и държал сметка за всяко петаче, сега сам си определял налог и драговолно го давал. Защото вече се измъкнал от оковите на невежеството и разбрал какво свято дело се започвало. Защото неговият стремеж към духовно, а оттам и към политическо освобождение, с нищо не можел да се угаси.
Уста Генчо завършил училището много скоро. През октомври същата година на поляната се издигала сграда на два ката. В нея имало четири големи класни стаи, две по-малки, четири квартири и голям салон на горния кат. От града и околните колиби се стичали балканджийчета с торбички през рамо. В тях те носели парче корав просеник, а в гърдите си - една голяма жажда за наука.
Това е то „жълтото училище”, както го нарекли заради краската, с която било боядисано отвън. Такови училище не е имало не само в околните села, но и в близките до Троян градове.
Твърде характерна е оценката на просветните преобразования, дадени през 1874 г. не от троянец, а от „случаен пътник” в цариградския вестник „Напредък”:
„...За Троян... скоро случи ми се да мина оттам, дето зарадван видях, че всичко се е изменило в пет-шест години.” Вместо старото порутено училите стои величествена сграда, снабдена с нови учители. Другите им обществени работи засега са добре... Ако да има и още един или двама съпернически начала, пак младите се показват доста деятелни и съгласни. Дано бъдат всегда тъй.”
Как се радвали на училището балканджиите от Троянския край!
И каква ненавист пораждало училището у турците... Още при започването му те процеждали през зъби: „Вие не правите училище, а казарма за московците!”
В своите „Записки по българските въстания” Захари Стоянов пише, че училището се издигало „гордо и величествено”, че било „идол на балканската цивилизация”. Като възпроизвежда влизането си в Троян, където бил затворен в конака от турците, той продължава:
„...Видът на тоя паметник па българското бъдеще от един път повдигна злъчката на моите трима спътници-турци.
- Хич на такова село, посред тоя балканлък, прилича ли да има такова здание, високо като пашовски конаци? - каза старият башибозук.
Целта, за която е било построено, малко по малко излиза наяве - отговори Мустин Чауш, - то е бил) направено с московски пари, цели 60 торбички карабони (рубли), изпратени от руския цар до чорбаджиите. Под вид па училище за децата те приготвили казарма за комитите.
- Казват, че вътре имало два топа и около три хиляди оки барут - възрази башибозукът. - Това училище ще бъде в състояние да изяде главите на троянчани. Днес-утре щял да пристигне ферман на ръцете на Хасан ага да удари цялото село...
Белята на ловчанския сахатчия
Следва...
