Иван Пейковски. ОТЕЧЕСТВО „СВОБОДА". Родолюбецът Тодор Мутевски

• Публикувано в: Пейковски, Ив., Род и отечество. Троянски страници. С., 2003, с. 9-32.

Тодор Мутевски / Снимка Ист. музей - Н. Загора

Твърде малко се знае кой е Тодор (Тонко) Иванов Мутевски - авторът на „Поглед към народний въпрос"[1]. Тоя „народний въпрос" вълнува българина вече второ сто­летие. И е време да се види отблизо необикновеният троянец, още - неговият поглед към трудната съдба българс­ка. Той е автор на още няколко политически книги, в ко­ито сведенията от автобиографичен характер са много ос­къдни, затова пък в тях се откроява ярко един ръбат и непреклонен характер.

 Ако не е изповедта на Тодор Мутевски пред друг участник в революционните движения и техен историограф - Филип Симидов, може би името му щеше да потъне в още по-дълбока забрава. Като че ли самият той е предвиждал това и затуй е разказал и документално е доказал своето нелеко житие-битие. През 1898 г. списание „Поборник-опълченец” посвещава на родолюбеца от Троян няколко страници, заедно със снимка в цял ръст[2].

В поселищо-стопановедската си книга „Град Тро­ян" Игнат Пенков отбелязва в родовата анкета за местно­то население следното: „Мутевска (махала) - 1 к., от м. Балабанско (Тр.), мислят, че не са от Балабанско, а са троянчани, понеже през двора им минавал път, избягали в м. Балабанско, а от там се върнали пак в града..."[3]

Малко странно изглежда това бягство - да ти мине през двора път и да напуснеш селището си! Ала такова е родовото предание, такъв изглежда е и родовият характер...

Новите заселници се установили трайно тук. Край близката река Коман имало две мутевски воденици.

Бащино име Мутев, принадлежащо на троянец, се споменава в една тапия от 1808 г., издадена от заимина Хасан ага (феодален владетел на земята). В нея четем: „...по­неже той поиска тапия за тъй ограничената ливада (става дума за съседите - И.П.), аз като забитин издавам и връч­вам тая тапия на споменатия Найден Мутев, за да не му се препятствува от мен, нито от ничия друга страна”[4].

На 8 август 1877 г. няколко въоръжени групи троянци, сред които е и Минко Ц. Мутевски, възпират башибо­зуци, тръгнали да нападат Троянския манастир, спомена­ва Минко Ив. Марковски.

Тодор Мутевски и Георги Попов / Снимка Ист. музей-Н. Загора

 Няма съмнение, че фамилното име на Тодор Ива­нов при раждането му е било Мутев. По това време след личното име се добавяло бащиното. Наставката „ски" се появява по-късно. Вероятно под влияние на руски език той се подписва Мутевский.

Мутевска фамилия има и днес в Троян и в м. Балабанска. А родословието на самия Тодор свършва с него - той умира 60-годишен в Нова Загора - далеко от родния си кът. Значителните му народополезни дела се спомена­ват и днес от историци на Провадия и на Варненския край. Тодор Мутевски е роден през 1839 г. - годината в която се ражда и друг бележит троянец - Димитър Ико­номов - Димитриката. Той учи кратко време в Троян и 12-13-годишен напуска родното огнище - отива да продъл­жи образованието си в Търново. Това ще да е било около 1850 г. Точно тогава, след известен подем, в троянското учебно дело настъпва упадък, който продължава чак до началото на шестдесетте години на XIX в., когато П. Р. Славейков в своята „Гайда 4 уведомява читателите си, че троянци „обесили Даскал Вълчо, осъждайки ги, загде­то не полагали грижи за просветното дело”[5]. По-сетне сам Мутевски в своето „Календарче за 1870” споменава този злощастен факт с присъщата му ирония. Едва през 1868 г. троянци възраждат образователните си стремле­ния, излизат и на политическата сцена, както свидетелст­вува мемоаристът Минко Ив. Марковски[6].

Току-що завършил търновското училище, 15-годишен, Тодор Мутевски става даскал в габровското село Лесичарка. По време на Кримската война (1853-1856) той учителствува в Никопол, където прави впечатление с чес­тното си поведение и със жаждата си за самообразование. През 1856-1857 г. е учител в пристанищното селище Мачин (Добруджа).

След това започва 15-годишното скитане на Тодор Мутевски из чужди страни. Отначало учи в Централното училище в Болград (гимназия) – 1859[7].

Образованието си Тодор Мутевски завършва във Вършац (Панония) - днес град на север от Белград, близо до границата с Румъния. Изучавал е богословски науки и се подготвял за църковно звание. Това негово намерение се пречупва след съдбовната му среща с Георги С. Раковски. Котленецът го убеждава да не надява черното расо. Сигурно под влияние на Раковски Тодор Мутевски издава през 1861 г.в Будапеща своята първа политическа брошу­ра  „Отечество или старо огнище”[8]. Тогава е само на 22 години...

Завръщайки се от Вършац в България, още в Тутракан Мутевски научава, че австрийската полиция е кон­фискувала изданието му. И още: тя е предупредила турс­ките власти за опасния автор, който се „явява” в предели­те й. Ето защо, намирайки се в отечеството си, той е при­нуден да се укрива ири братя Георгиеви във Варна, заедно е Пантелей (Пандели) Кисимов, от Търново - книжов­ник, участник в националноосвободителното движение и в борбата за църковна независимост. Те прекарват две сед­мици между биволски кожи на тавана у двама братя-родолюбци, които превеждат Мутевски през Цариград в Галац[9]. Тук той става учител в българското училище при църквата „Свети Хараламиий” (1862-1866).

Втората си политическа книжка, онасловена „Отечество „Свобода или смърт”, Мутевски издава в Белград през 1863 г.[10] Ала и този път книжката му е сполетяна от нещастна съдба: по внушение на руския консул в Буку­рещ - барон Офенберг, тя бива изгорена. Офенберг зая­вил: не било дошло времето на такива брошури...

В предисловието си авторът Тодор Мутевски гово­ри за известните вълнения в Търново и Габрово (1862): „Много прошения се дадоха и много сълзи се проляха и продължават да се проливат. С това обаче свободата не се печели. Необходимо е да се отиде сред българите меж­ду Търново и Дряново, да се каже на младите, че богатството се печели за отечеството, а не за рая...”[11]

Историкът Г. Г. Димитров пише в книгата си „Княжество България” за посещенията на Раковски в Румъ­ния след разтурянето на българската легия в Белград (1862). Тогава той идва два пъти в Галаи, където се на­мира значителна част от участниците в легията (Хаджи Димитър, Стефан Караджа и др.). Авторът преразказва едно прочувствено слово на котленеца, произнесено пред сънародници: „Господа! Ми няколко пъти се събираме тук в Галац или другаде, все в чужди държави. Защо? Кой и какво ни подбужда? Онова нещо, което се казва отечество, бащино огнище. О! Мило е то, но до кога тъй в чужбина, мъчно...”[12]

Раковски не само говори - той набелязва места от двете страни на Дунав за бъдещи действия. Троянецът е чувал тия прочувствени слова на неукротимия бунтар пре­ди това,особено тези: „Отечество, башино огнище”, за да станат те заглавие на първата му патриотична творба, в която заявява: - робски вериги лесно се не късат!

Безспорен документ потвърждава връзките на То­дор Мутевски с Георги С. Раковски. В писмо от 11 май 1864 г.от Крайова близкият негов приятел Ангел Тодоров - Вего, който управлявал там имотите на Петър Берон и бил настоятел на в. „Будущност” (преди това на „Дунавски лебед”) му пише между другото: „Господин Т. Мутевс­ки се нахожда в Крайова при мене, тражи оказия (случай - б.м - И. П.) за в Букурещ да тръгне”[13].

Дарбата на Мутевски е разностранна - в 1865 г. той рисува литографията „България”, разпространена в Букурещ, Гюргево и Олтеница. Ето как е била изобразена родината в тази картина; „царствуване, победена и угнетена, мъчеща се четиристотин години и бунтуваща са про­тив тираните си...”[14]

Литографията изглежда е замислена от Раковски и Мутевски тъкмо при тая тяхна среща в Букурещ - има и други данни, потвърждаващи това предположение.

Единственият екземпляр, който Тодор Мутевски донася в България след Освобождението, се изгубва в Ми­нистерството на търговията... Отговарят му, че литогра­фията я няма и той много добре разбира защо: „Да, загуби се, защото тогавашните времена с днешните не си прили­чат...”[15]

За щастие патриотичната рисунка „България" по­пада в ръцете на руския консул в Русе В. Кожевников, който на 15 октомври 1865 г. изпраща донесение за нея до ген. Н. П. Игнатиев - руския посланик в Цариград. Тя му е представена от агенти на тайните дружества в Сърбия и Влашко.

Като преценява идеята да се съединят задгранични­те чети с народа в случай на въстание срещу турците, В. Кожевников пише: „...Изглежда на тези агенти следва да се припише разпространението тук на отпечатаната карти­на с политическо съдържание под названието „България”. Успях да видя няколко екземпляра от тази рисунка, донесена тук тайно от Влашко...”

Дипломатът заключава: „Издател на тази картина е Т. И. Мутевский, а четирите отдела са „съставени, както може да се предполага, от Раковски”.

В. Кожевников завършва доклада си със следното обобщение: „Тази картина, която Ваше превъзходителство ще види, е предназначена да възбужда народния дух. Тайните агенти на Раковски и други лица се стараят да разпространяват тези печатни листове във вътрешността на страната, използувайки всеобщото настроение на умо­вете в България”[16].

За въздействието на първите ни патриотични литографии с изображенията на цар Иван Шишман (1839) и бъл­гарския герб (1841) говори и румънският историк Конс­тантин Велики: „Всички искаха да ги имат в къщи, да си спомнят за историята на своето отечество и като четат за някогашните събития (става дума за книги - б.м. И. П.), да се гордеят с храбростта на дедите си и да им подража­ват”[17].

Известно е, че през 1860 г., бидейки в Белград, Георги С. Раковски поръчва на сънародника си Николай Павлович, дошъл тук да работи като график - художник и издател да направи две литографии за книгата му „Някол­ко речи о Асеню първому, великому царю болгарскому и сину му Асеню второму”. Едната литография е с лика на Асен, а другата възпроизвежда пленяването на гръцкия император Тодор Комнин[18].

През 1865 г. Георги С. Раковски е все още в Буку­рещ, тогава Николай Павлович работи в Стара Загора. Не подлежи на съмение, че тъкмо Раковски е дал идеята да се направи литографията „България” на Тодор Мутев­ски. А в цитираната вече няколко пъти статия иа Филип Симидов е казано недвусмислено! „В 1865 г. Мутевски нарисувал и напечатал картината „България”, което ще ре­че - той е авторът и издателят!”

Видният наш изкуствовед Евтим Томов в труда си върху възрожденските щампи и литографии обаче никъде не споменава картината на трояиеца. Тя не е открита нито у нас, нито от румънските изследователи на българ­ската емиграция през XIX в. И това ни навежда на ми­сълта, че литографията на Тодор Мутевски е безвъзврат­но изгубена...

Все пак, докладът, който русенският руски консул В. Кожевников изпраща до руския посланик в Цариград - граф Игнатиев, сигурно е бил съпроводен със самата картина „България”. Може би екземпляр от нея лежи някъде из руските дипломатически архиви от онова време? Да се надяваме!

Патриотичната графична творба на Тодор Мутев­ски се отбелязва и от Огняна Маждракова-Чавдарова[19].

Пребиваването на Мутевски в Провадия започва в 1867 г. Това се потвърждава косвено от самия него - в издадената в края на същата година (1867) в Букурещ брошура „Припяство за народния успех” той отбелязва,че ве­че от година и половина е в България[20].

Неговото идване се хроникира с похвални думи от местните историци. Никифор Ганев припомня, че до средата на XIX в. училището в Провадия не е имало своя сграда. Обучението било попско, килийно (псалтир, наустница и евангелие, включително и малко смятане и пи­сане). През 1847-1848 г. се вдига първата училищна сграда в черковния двор, ала учителят Рашко Блъсков бил изго­нен от тукашните гагаузи и гъркомани, защото пял в цър­квата и на славянски език. През 1865 г. започва да се строи жп линията Варна-Русе. Тогава същите назадничави сили решават да не допускат българин учител. Българите оба­че се налагат, защото преобладавали[21].

Тези сведения дават представа за трудностите, с които се сблъсква родолюбецът учител. Той попада в среда с гагаузко население - православни, чиито роден език е турският. Като се прибавят към тях и гъркоманите, мо­жем да разберем колко трудно се е възмогвало учебното дело в Провадия. Никифор Ганев изтъква,че Мутевски е бил „приближен на Раковски, който дошъл от Румъния".

В историческия си очерк „Провадия" Георги Стефанов пише за дошлия тук след Георги Пиперков нов учи­тел: „След него работил Тодор Мутевски (1839-1909). Знае се,че дошъл от Румъния и е бил близък приятел на Раков­ски. Учителствува повече от две години. Мутевски развил в Провадия широка обществена дейност"[22].

В студията си „Бележки по учебното дело в Североизточна България през епохата на Възраждането” исто­рикът Велко Тонев посочва: „През февруари 1867 г. в Про­вадия пристига Тодор Мутевски, приет за учител и цър­ковен певец на български и гръцки със заплата 4560 гр. През м.април с.г. той открива училището с около 40 уче­ника. Тодор Мутевски е първият учител, който води обу­чението само на български език по взаимоучителната ме­тода. Това се запазва и в следващите години до Освобож­дението. Той създава една добра организация на учебния процес, открива I и II клас и въвежда следните предмети: „букварче, читанка, първоначална граматика, българска история, география, свещена история, естествена история и църковно пеене. Броят на учениците бързо нараства и през м.юли, когато през Провадия минава султан Абдул Азиз, те достигат до 100[23].

През 1867 г. в унгарската столица Будим излиза от печат неговата политическа брошура, озаглавена „Поглед към народний въпрос” - писал Тонко И. Мутевский. Константин Иречек я включва в „Книгопис на новобъл­гарската книжнина 1806-1870” - притурка на „Периоди­ческа списание на Българското книжовно дружество” в Браила[24]. Брошурата няма предговор, затова пък на пи-люрената светлозеленикава последна корица има необи­чайно послесловие. На предната страница авторът споде­ля - живял осем месеца във Варна, съчинявал нещо и от­печатвал и ...раздавал без пари: ,,...и ма питам защо не ще вържа сермия”. Оставил на един господин 50 кадра да ги продаде на умерена цена, защото се нуждаел от пари за път, ала той умножил цената и – “ни черна, ни бяла...”[25]

Какви ще да са тия „кадра”? Навярно са екземпляри от литографията му „България”, отпечатана както вече споменахме в Букурещ две години по-рано.

Злополучията на бедния интелигент продължават - 500 броя от книжката му „Отечество или старо огнище” пропадат някъде и за да се сдобие с пари за новото си съчинение, Тонко се обръща към най-богатото лице на Варна. Ала то му отвърнало хладнокръвно - купувало си колесница и не може да даде. Патриотът иронично заключава - „ето де се къса конецът..”

По-долу, на същата страничка следва „Песен” - стихотворна молитва към бога: да ни избави от проклети гър­ци, да се смили над българите.

На предпоследното корично поле е напечатан негов характерен стих:

Где си, народе!

Твое спасение от тебе зависи,

помогни си и бог ще ти помогне.

След тези редове Тодор Мутевски съобщава, че в Силистра и във Варна е настъпила положителна промяна - все повече българи осъзнават девиза „Помогни си и бог ще ти помогне”. Във Варна има патриоти, готови да „деятелствоват за народното развитие, първи работници”. Варненци знаят, заключава авторът, че тъжните дни са отми­нали - „веке нема блюду за слепи учителти”.

„Поглед към народний въпрос” излиза на 20 май 1867 г. Текущото десетилетие е вече превалило. Дошло е времето, когато българската църква се е отделяла от Патриаршията. Гръцките духовници и учители биват пропъж­дани и на местата им застават българи, ала гръцкото ду­ховенство продължава да гнети народа ни и тъкмо поради това Тодор Мутевски насочва преди всичко към него стре­лите си. Либералните отстъпки на султан Абдул Азиз той оценява положително, нарича го „милостивият на чове­чеството” и „цар”, И припомня - било е време, когато гръцкият синод е забранявал на българина „да не дъха, да не увлича въздух у себе, а сега е време нему (на гърка! - б.м. - И. П.) да не мисли за България. Било е време у кое България плакала за погребаната си народност, но днес е време у кое плаче погребачът,че няма място за гроб у Бъл­гария”[26].

Неведнъж Мутевски подчертава в книжката си - получена е „половината” от българските искания, българският въпрос - народният въпрос, е решен наполовина. Той говори за ролята на родната интелигенция в решава­нето на този въпрос, имайки предвид духовния клир и мир­ските лица - свещеници и монаси и преди всичко учите­лите. В тая посока той е верен следовник на предшестве­ника си Софроний Врачански, стигнал до убеждението, че пълното ни освобождение ще стане само по пътя на просветното издигане. И точно чрез просветата „предво­дителите” трябва да показват коя е получената и коя е неполучената половина от „народний въпрос”, както и да сочат пътеката за крайна сполука.

След Кримската война, разсъждава българинът патриот, Източният въпрос прави впечатление на всички ев­ропейски кабинети, а все съществуват „тайни някакви неизбежности” и „благоденствено решение няма”[27]. Бъл­гарският народ трябва да получи отговора на този въпрос от „калпак, а не от капела”, което ще рече от българска, а не от френска шапка!

И още нещо е накарало Тонко да издаде призивното си съчинение - потребността да се бърза. Той се гневи на онези, които съветват народа: „полека, полека, доще време...” Такива поучители той нарича „нравствени народоубийци”, „припяство”, „сто предвидими привърженици чернаго духа, кои за предводители имаме”. И заключава - какво би станало, ако народът върви след тях: един сляп-сляп води, и двамата - в ямата[28].

Авторът осъжда и онези интелигенти, които са заменили фанариотите, ала ие са подготвени да водят народа - те са българи „с нрав фанариотски”: „Веки всеки­му е познато, чи преди няколко години беше умосвитие, простота и слепочувствие от владици, свещеници и учи­тели фанариоти, тий се испъдиха от българи - българи, кои с нрав фанариотски и тий ще ни държат със слепота може по много отколкото ни държаха фанариотите, роде! Страх кръвта ми обзема като си помисля какви са и що са, като гледам чи сами себе удостоили и се попят, сами себе си провъзгласили и учителствоват, свещени­ците ни проповядват догма, която не знаят, учителите едвам прочитат...”[29]

Искренио развълнуван, Мутевски се обръща към своите братя: „Не знаем, народе, що стоиш и кого чакаш, та не разглеждаш това общо свято нещо, видиш, чи са няма спасение, виж що думат вестниците за ония кои си ги упълномощил, че някой си ревностен спионин на министер, а някой си продава интересите на българския на­род за орден. - Съдбо, съдбо, стига!”[30]

Видният наш възрожденец съветва - когато се дават пълномощия на свещеници, да се види какво знаят, па то­гава да се приемат. Най-напред да се установи какви нау­ки знаят учителите и какви препоръки имат, па тогава да учителствуват.

Той намира, че българските общини могат да бъдат „цяр” срещу посочените злини. Нарича ги скушцини, използвайки сръбската дума и предявява високи изисквания към онези, които водят общинските работи - да бъдат „умозрели лица”, да обсъждат обстойно всеки въпрос, да предвиждат резултатите, които ще последват, да вземат народополезни решения.

Брошурата „Поглед към народний въпрос” завър­шва с призив за решителни действия. Като припомня трагичната съдба на българина игумен на манастира „Свети Константин” край Варна, убит от гърци, като припомня още, че варненските гръкогагаузи всякя година изсмук­ват по сто хиляди гроша от българска пот, като припомня и обира на училището в Провадия от същите сили, Тодор Мутевски заключава:„Затова, българский роде, погледай на тях, па за врата, па в дола, ето ти решен въпрос ...”[31]

Троянецът посочва и верния път: „Колкото и да говорихме продълженно за народний въпрос, па с една дума въпроса е у нас, кога (то) поискаме - решен е, стига само да искаме да го решим[32].

По това време Тодор Мутевски е сътрудник на весттниците „Македония” (1867-1869), „Турция” ( 1859-1869) и ,,Право” (1870).

В броя си от 5 август 1867 г. в. „Македония” - вестника на П. Р. Славейков, отразява посещението на султан Абдул Азиз в Провадия на 26 юли с. г. Дописката е от Т. М. (утевски). В нея се съобщава, че градските управници и чиновници, първенците българи и сто ученици (50 от тях в стихар - бели дрехи с червен препас с кръстове), както и много народ, взели участие в необичайното събитие. За жалост, поради голямата навалица, провадийци не могли да връчат на султана изложението си по черковния въп­рос. За случая самият Тодор Мутевски написал песен, въз­хваляваща делата на „помазания от небесата султан Абдул Азиз...”[33]

Повод за възхвалата на султана е даденото от него право на българите да отварят свои училища. Старанието на автора се обяснява и с желанието да се изтръгне от султана и друга църковна или училищна придобивка. То е в същото време и начин да се прикрие неговата тайна дей­ност за пробуждане на националния революционен дух.

Както вече споменахме, през декември 1867 г. То­дор Мутевски отпечатва в Букурещ последното си съчи­нение „Припяство за народний успех”, посвещава го „на майка си България”, разкъсала вече гръцкото було. Ето как излага подбудите да пише отново по българския въп­рос: „Българите знаят кои са те - да припяствоват человек на народното добро, затова не е лесно да се повярва без материя. Затуй любопитството ми поиска и ме накара да видя с очите си отгде произхожда това народно припяство и убийство”[34].

Авторът установява с тъга - провадийци имат на главите си същото було - не знаят повече от педя пред очите си, не се чувствува българската духовност ни в църква, ни в училище...[35] (Да си припомним - все тогава той упреква в предишната си брошура и своите земляци троянии, по­зовавайки се на впечатления отпреди двадесет години).

Без да се самоизтъква, Тонко съобщава,че учени­ците били преди 12, а сега са се умножили на 76, че били направени още 2-3 малки стаи за тях. Учителят предложил да се направи нова сграда за децата от близките села. Общинарите обаче били късогледи, грижели се само за дюгените си...

Учителят отново осъжда местния поп Христо, заг­дето пречи на училището и е „като къклица в чистото жито”. Пет пъти Мутевски предлагал да се махне, уведо­мявал за делата му Русенската и Варненската община.

Той упреква провадийци - остават болни като няма кой да ги цери и обобщава: „Жителите на Провадия пишат до Митхад паша в Русе. Седем години откак е отме­нена гръцката духовна власт, ала в църковните дела ста­ват много религиозни противозаконности и злоупотреб­ления, които произхождат от анархистичното положение в нашето духовенство..”[36]

Българите искат да видят „църковна тишина” между народа, „да преизберат българския свещеник на всички българи във Варненската епархия...” Архимандрит Панарет е добър войвода, а поп Христо - „една рогата лъжа”

Тодор Мутевски отново порицава онези, които не дават „плата” за училището и отблъскват учениците от околните села. Причината е в управляващите: „От бедни или късогледи няма ни правителство, ни народна полза, късогледите, които не усещат теготата, която им причинява сиромашията, която и правителството ся труди да я уничтожава, желаещо да има всякиго в добро състояние и развитие”[37].

Краят на разсъжденията е предупредителен - невежеството поражда завист към богатите и просветени хо­ра, а с невежество гоним просвещението: „слепи догматисти има - сляп да води очиглед, ачи се надявай на ус­пех! Тежко и горко!”, заключава учителят Тодор Мутевски.

Изследвайки въпроса за участието на Варненския край в революционните движения преди Освобождението, Велко Тонев изтъква и приноса на Провадия: „Към 1867 г. - пише той - тук била създадена революционна група, в която влизали: Панайот Николов и двамата му сина Никола Панайотов и Иван Панайотов, Георги Ди­митров, Стоян Балтаджията, Касап Петър, Иван Димит­ров, ханджията Генко, Стоян Генов,Никола Петров, Яне Манолов и П.х.Димитров. Главен деец между тях е бил учителят Тодор Мутевски. Групата е вършила предимно агитационна дейност с цел да подържа буден борческия дух на българското население в този район. В групата са влизали и жители от с. Равна, Султанлари (Султанци) и Девня, представлявана от учителя си Тодор Попов. Съб­ранията се провеждали във воденицата на Коста Димит­ров в чифлика му в с. Ясътепе (Ветрино), където са имали подставен човек. В следващите години в провадийската революционна група били привлечени нови съмишлени­ци, като Иван Груев - кръчмар, Иван Барбов - кръчмар, Антон Налбантина, Желев. Велков и др.Никакви същес­твени прояви обаче не е имало”[38].

Г. Г. Димитров дава по-пълни сведения за провадийския кръжок, подчертавайки, че е основан преди Левски да започне да изгражда мрежата от революционни коми­тети в България: „В кръжока се обменяли свободолюби­ви идеи, подпомагали въстаници и четници”[39].

Пипалата на Дунавския валия Митхад паша стигат и до провадийския учител - той е разкрит и по лично разпореждане на валията е арестуван.

За това съобщава в. „Народност” в броя си от 14 януари 1868 г. Арестуван е, загдето в брошурите си „Припяство за народния успех” и в по-предишната - „Поглед към народний въпрос” се осмелил наред с похвалите му към мюсюлманската власт да твърди, че в турската империя „няма закони”. Вестникът съобщава също, че арестува­ният излязъл от зандана в Русе с напукана уста и с парали­зирана ръка...

По всяка вероятност Тодор Мутевски с бил преда­ден на Митхад паша от Величко Симеонов - шуменец на турска служба в Русе. Неговото предателство изпратило в ареста още 40-50 селяни от Султанлари (Султанци), Тестеджий и Девня. Мутевски бил вкаран в тъмните русенс­ки зандани под строг конвой.

В своите „Записки по българските въстания” Заха­ри Стоянов обвинява същия Величко Симеонов, че е пре­дал Никола Войводов и Цвятко Павлович, убити от тур­ците на 28 август 1876 г. на австрийския параход „Герма­ния”.

Потвърждавайки предателството на Величко Симеонов, Г. Г. Димитров посочва,че Мутевски е имал приятел­ство със силистренския паша Осман бей, комуто препода­вал български език. Научил за ареста на учителя си, той се застъпил за него и го посъветвал да напусне Провадия[40].

Вестник „Народност” уведомява, че френският консул протестирал срещу ареста от името на румънския. За освобождаването на учителя се застъпили и българите За­харий Княжески (драгоманин) и Христо Карагьозов (Буюклията) - телохранител на руския консул Ив. Нягин във Варна, а така също и Николай Даскалов - секретар на руския консул в Русе. Те използвали застъпничеството на своите началници.

Щом се откопчил от турските власти, Тодор Мутевски избягал във Влашко. Поради влошеното си здра­ве той се лекувал известно време в румънската болница „Бранковяну" и скоро се завръща в Провадия, където продължава да учителствува. Освен всички споменати затруднения, учениците били притеснени и от липсата на класни стаи, „Затова - установява историкът Велко То­нев - още през 1868 г., след първия годишен изпит през юни в Провадийското училище по настояване на Тодор Мутевски започва да се строи нова училищна сграда. През м. август 1868 г. с пълномощно от 12 август, подписано и подпечатано от общината, той се явява в русенското Вилаетско управление за необходимото строително разре­шение. Това разрешение пристига през следната година и на 29 май 1869 г. мястото (във Вароша) е осветено и строителството започва”[41].

През май 1869 г. в. „Македония” помества голяма статия от Тодор Мутевски „Училище и развитие”[42]. Авторът отново бие звънеца: „Просвещението не дохожда само, хората се просвещават с учение, на просвещените хора първата грижа е за добри училища и за добри учите­ли, за да ся научат и възпитават децата добре”.

Още тогава Мутевски сравнява българи и европей­ци и не без основание възкликва: „Като ги сравним сино­вете с просвещенните, европейските, то твоите са по-просвещенни, що в Европата се просвещават от добри учите­ли, а ти (народе - б.м. - И.П.) без тях...”

В подкрепа на тази констатация е и оценката на Феликс Каниц за училището в Троянския манастир, посете­но от него през 1871 г. В пътеписните си проучвания той отбелязва: „Малките балканджийчета, които носеха обе­да си в торбички, се обучават освен на черковнославянски език, музика и пеене, в четене, писане, смятане, малко география и история. Сравнението с някои западноевро­пейски области съвсем не говори във вреда на далечните Балкани”[43].

Не ще да е излишно да се припомни и такъв факт - в годината на своето освобождение (1878) поробена България има 1500 училища. Русия - 1248, а образована Англия - с 200 повече...[44]

Тодор Мутевски има свой немалък дял в българс­кото просветно възмогване. Той не пропуска и в случая да упрекне някои общини, сред които Варненската и Провадийската. Към тях прибавя и Троянската. А всъщност от времето на неговите юношески впечатления в река Осъм е изтекла много вола. В края на шестдесетте години учителите Стефан Златев и Илия Белковски възраждат троянското училище - то вече има 460 ученици и голяма „жълта сграда”, за която турците подхвърлят, че е строе­на за московска казарма...[45]

От в. „Турция” (31 май 1869) узнаваме, че на 9 май в с. Девня, Провадийско, имало традиционен събор с тържествен изпит в училище. Официални гости били варнен­ският архимандрит и Т. Мутевски. В броя си от 20 август същата година вестникът изтъква заслугите на търговеца Таки Цанков и учителя Т. Мутевски за раздвижването на обществения живот в миналото, който сега е в упадък. Чорбаджиите са против училището.

Училищните дела в Провадия наистина не вървят добре. Училищната сграда се строи бавно. Чорбаджиите застават срещу учителите и подкрепящите ги млади сили, които ги обвиняват в кражба на обществени средства, пред­назначени за училището и църквата. През декември 1869 г. се формира нова община, която иска сметка за изчезна­ли 63 000 гроша.

Според Велко Тонев Тодор Мутевски напуска Провадия през февруари 1870 г. тъкмо поради създалите се от­ношения в общината и по „други политически причини”[46].

Преди това Тодор Мутевски е издал знаменитото си „Календарче за 1870”, с което се изявява и като даровит хуморист и сатирик[47].

За една от последните изяви на троянеца във Варненския край пише в. „Право”[48] - на 21 март 1870 г. Иван Димитров и Иван Панайотов са избрани за представители на епархийското събрание във Варна. Единият се отказал и го заместил Т. Ив. Мутевски. Подписът под дописката е Т, което ще рече - това е самият Мутевски.

За времето от този момент до 1876 г. липсват какви­то и да било сведения за неговия живот и дейност. Вероят­но е бил в Румъния. Във всеки случай документ от 28 май 1877 г. удостоверява, че се е лекувал в болницата „Бранковяну”[49].

Само седмица по-късно - на 1 юни същата година Тонко постъпва в Първа дружина на Българското опълчение в Плоещ. Той участвува в боевете за освобождение на Търново, Хаинито (дн. Гурково) и Казанлък. На Шип­ка е в състава на Четвърта дружина, в която се е числил и троянецът Петър Табаков. Сетне е прекомандирован в Четвърта стрелкова бригада и се сражава при с.Дуранлий и Стара Загора ( 10 юни) - срещу отряда на Реуф паша. Участвува и в боя под жп станцията в Нова Загора и при с. Юленичи (18 юни).

По всичко изглежда - месец по-късно той се озова­ва с руските части в Казанлък, когато там е ген. Й. Гурко. Никола Койчев, авторът на Новозагорската история, се позовава на ръкописни спомени на Тодор Мутевски, в кои­то той споделя следното: „През време на престоя в Казан­лък дойдоха две депутации - едната от Нова Загора наче­ло с Иван Попов от с. Еникьой, а другата от Стара Загора, начело с П. Р. Славейков. Те поискаха помощ, заявявай­ки: „Изклаха ни, ще се освободим, но земята ни ще бъде пуста, безлюдна и празна."Депутацията се явила в Казан­лък на 17 юли”[50].

Твърде вероятно е самият Мутевски да е бил преводач по време на срещата на ген. Гурко с българските де­путации, толкова повече че по-късно той е официален пре­водач във Втори гвардейски корпус.

След това опълченецът се връща с руските части обратно - през Хаинбоаз и Габрово те се озовават на Шип­ка (9 - 14 август 1877).За усърдие в службата Тодор Му­тевски е награден с орден „Св. Станислав III степен с ме­чове” (императорски указ от 1 септември 1877 г. № 2489). После той се придвижва на изток от Шипка и участвува в боевете при Елена, Златарица и Мерданя (Търновско) - факт, който също е документиран (№ 2426, 21. XI. с г.)[51]. След изтласкването на турците от Балкана Тодор Му­тевски е участник в боя край Шейново, сетне е прекоман­дирован за преводач във Втори гвардейски корпус, с който преминава през Одрин, Узункюпрю, Кешан и Плачри (Галиболско), Перистасие и Ираклица. Около четири месеца участвува във въоръжените сблъсъци около тези селища (Документ № 1150, 21.01.1878)[52]. Той влиза с руския кор­пус в Сан Стефано, където Турция признава своето пора­жение и подписва мирен договор с Русия. Българският въп­рос най-после е решен с намесата на руското оръжие. И Тодор Мутевски доживява този български велик ден.

След Освобождението родолюбецът е изпратен в градската управа в Пловдив, после е секретар на Новозагорското окръжно управление. През 1879 г. е избран за на­роден представител в Първото Велико народно събрание.

На 2 септември 1882 г.Тодор Мутевски става училищен инспектор в Нова Загора. Но има и по-важни българ­ски дела. Той участвува в протестното движение срещу заробващите условия на Берлинския договор. В Източна Румелия е създаден „Особен революционен комитет” на­чело със Захари Стоянов, който се бори да осъществи Съ­единението, опрян на местните комитети. Мутевски се опознава със Захари Стоянов през времето, когато е в уп­равата на Пловдив. В Новозагорския местен комитет вли­зал според Никола Койчев и Тодор Мутевски (либерал), който поддържал връзката със Захари Стоянов[53].

Тогава троянецът е един от водителите на Либералната партия в Нова Загора.

На 9 септември 1885 г., на четвъртия ден след обявяването на мечтаното Съединение, Тодор Мутевски изпра­ща следното писмо:

„Уважаеми г. Захари Стоянов в гр. Пловдив,

При прочитане на телеграмите заради падането на Г. Кръстевичевото правителство, 7 и 8 того, както и за истинското съединение на двете Българки, управлението разправи, но съставът на кметството, особено кметът ка зва, че това е измислица на хора зломислени, че не при­еха да се закачат нигде по улиците хоругии, байраци, ни­то пък извадиха негде портрета на Негово Сиятелство княза на двете Българин А. Батенберга.

Пристигна телеграма същия ден от г. Гешов, отправена към някой си Аврамов, член на бившето тук лъж­ливо съединистко бюро, в която телеграма казва, според както се научих, че Кръстевичевото правителство се сва­лило заедно с тях, това правили зломислени хора. Телег­рамата упоменатий Аврамов носи в джоб.

Онзи ден като пристигна първата телеграма тутакси финансовите власти поискаха парите да се прово­дят в Ст. Загора, бяха около 800-900 лири, Пощенският началник спре, не се знае какво става с тия пари, па и с ония, които няколко кметове от селата принесоха по 200-300 лири, за да ги предадат на тукашното ковчежни-чество. Неверующите лъжесъединисти, върху станалото вече съединение, повръщат кметовете назад с парите. Апостолски си отишъл и ги раздал назад на всеки подред, а това направил по съветите на тукашнии градски кмет и негов съветник на име Желю Влашки, по парична част не се знае какво се върши, в това мътно време ще се огра­би правителствената народна каса. Подействувайте пред гдето се изисква и пред гдето да може да се земат мерки за отстраняването на гореспоменатите за осигуряване­то, прибирането и разходването вървежа по паричната част.

Щях да ви пиша още онзи ден, но пощата беше спряна. Сърадвам Ви във всичко до тоя час, извършено от княза на двете Българии.

Предан ваш Мутевски”[54].

Тълкувайки това писмо, Никола Койчев сочи, че Мутевски е известил за държавни суми, които падналите от власт лъжесъединисти не искат да оставят в ръцете на либералите и затова ги връщали на кметовете. Или пък поставя въпроса за средствата на тукашното гимнастическо дружество, което било в ръцете на председателя. Либералната партия искала отчет за тях[55].

Наскоро след Съединението Тодор Мутевски е назначен за мирови съдия (12 декември 1885). През май 1888 г. е околийски началник на Нова Загора - длъжност на която е уволнен през 1894 г. За своята 27-годишна учител­ска дейност, за депутатството и отговорното си чиновничество той получава мизерна пенсия - 66 лева месечно.

И въпреки обедняването си той изпраща до роднините си в Троян документ, с който се отказва от бащино наследство в тяхна полза.Тъй остава верен на житейско­то си верую - пари се печелят не за добруване в рая, а за доброто на отечеството!

Тодор Иванов Мутевски е един от бележитите български интелигенти през епохата на Възраждането. Полу­чил добро образование, той се подготвя за църковна служ­ба. Под влияние на Георги С. Раковски възприема рево­люционния замисъл за освобождение на България от тур­ско иго. Близо три десетилетия отдава на просветното де­ло, в което вижда пътя към бъдещата народна свобода и благополучие.

Тодор Мутевски е автор на четири политически брошури, на литографията „България” и на „Календарче за 1870”, а така също на много дописки и статии в българс­ките възрожденски вестници. В тях развива възгледите си за демократичната уредба на българските общини и учи­лища. Той участвува всеотдайно в Руско-турската осво­бодителна война и в борбата за съединение на Княжество България и Източна Румелия в едно отечество, което на­рича „Свобода”.

---

[1] „Поглед към народний въпрос”, писал Тонко И. Мутевский, Будим, Кралевска всеучилищна книгопечатня, 1867. Ксероксно копие за настоящето издание получих от видния унгарски българист проф. Петер Кирай. Екземпляр от брошурата се съхранява в Унгарската национална библиотека „Сейчени” - Будапеща.

[2] Симидов, Ф., Тодор Иванов Мутевски, сп. „Поборник-опълченец", г. I, 1898, кн. 4-5, 25-28.

[3] Пенков, Игн., Град Троян (Поселищно-стопански черти), Троян, 1941, с. 26.

[4] Тапия за продажба на ливада, издадена от Хасан ага - 1224 (1808 г.). Предадена ми от брата на Сп. Балевски - Христо. Личен архив. Превод - Страшимир Димитров.

[5] В. „Гайда”, Цариград, г. I, бр. 5.

[6] Марковски, М. Ив., Спомени и очерки из българските революционни движения. С., 1975, с. 25 и сл.

[7] Сюпюр, Ел., Българската интелигенция в Румъния през XIX в. БАН, С., 1982, с. 175.

[8] Мутевски, Т., Отечество или старо огнище, Будапеща, Кралевска книгопечатня, 1861.

[9] Димитров, Г. Г., Княжество България в историческо, етнографическо отношение, Пловдив, 1896, с. 250.

[10] Мутевски, Т., (от Т.И.В.М.), Отечество „Свобода или смърт”, Белград, 1863.

[11] Мутевски, Т., Цит. съч.

[12] Димитров, Г. Г., Цит.съч, с. 250.

[13] Архив на Г. С. Раковски, т.1, Писма до Раковски - 1862-1867, С., 1969, с. 247.

[14] АВПР, ф. Посольство в Константинополе, 1866, в. 24826, с. 3591-3599.

[15] Симидов, Ф., Цит.съч.

[16] Косев, Д., Русия, Франция и българското освободително движение 1860-1869, С., 1976, с. 209-210.

[17] Велики, К., Под знамето на свободата, С., 1976, с. 117.

[18] Томов, Евт., Възрожденски щампи и литографии, С.,1962, с. 76.

[19] Чавдарова-Маждракова О., Революционната пропаганда сред българския народ в началото на XIX в. Втори международен конгрес по българистика, 1989, т. VII, с. 25 / 426-436.

[20] Мутевски, Т., Припяство за народния успех (Казано от Тонка И. Мутевский), Букурещ, печатница на К. Н. Радулеска, 1867.

[21] Ганев, Ник., Провадия в нейното минало и настояще,
С., 1929, с. 38.

[22] Стефанов, Г., Провадия, С., 1969, с. 38.

[23] Тонев, В., Бележки по учебното дело в Североизточна България през епохата на Възраждането, Известия на Народ­ния музей, Варна, т. ІІІ (XVIII), 1967, 85-86.

[24] Иречек, К., Новобългарска книжнина 1806-1870. - При­турка на периодическо списание на Българското книжовно дружество, г. I, кн. 7 и 8, Браила, 1873.

[25] Мутевски, Т.И., Поглед към народний въпрос, Будим, с. 26.

[26] Мутевски, Т., Цит. съч., с. 9.

[27] Мутевски, Т., Цит. съч., с. 10.

[28] Мутевски, Т., Цит. съч., с. 14.

[29] Мутевски, Т., Цит. съч., с. 11.

[30] Мутевски, Т., Цит. съч., с. 16.

[31] Мутевски,Т., Цит. съч., с. 16.

[32] Мутевски, Т., Цит. съч., 17-18.

[33] В. „Македония”, издава и редактира П. Р. Славейков, Цариград, г. 1, 5 август 1867.

[34] Мутевски, Т., Припяство за народний успех, с. 5.

[35] Мутевски Т., Цит. съч., с. 15.

[36] Мутевски, Т., Цит. съч., с. 15.

[37] Мутевски, Т., Цит. съч., с. 20.

[38] Тонев, В., Към въпроса за участието на Варненския край в революционните борби преди Освобождението, Извес­тия на Варненското археологическо дружество, 1963, кн.Х1У, с. 14.

[39] Димитров, Г. Г., Цит. съч., с. 336.  

[40] Димитров, Г. Г., Цит. съч., с. 336.

[41] Тонев, В., Бележки..., с. 36.

[42] В. „Македония”, Цариград, 4 май 1868.

[43] Каниц, Ф., Дунавска България и Балканът, С., 1994, с. 128.

[44] Димитров, Б., в. „Труд”, 1 ноември 2001 г.

[45] Пейковски, Ив., Троян, С ., 1965, с. 45.

[46] Тонев, В., Бележки по..., с. 86.

[47] „Календарче за 1870. Написано от Тонка И. Мутевскаго, а печатано с иждивението на Т. Поповича, Русе, Книгопечатница на Д. област, 1870”.

[48] В. „Право”, 21 март 1970.

[49] Симидов, Ф., Тодор Мутевски...

[50] Койчев, Н., История на Нова Загора. Новозагорско през вековете, 1997, с. 219. Цитатът е от записки на Т. Мутевски „Бележки по събитията от Руско-турската война 1877-1878”.

[51] Койчев Н., Цит. съч., с. 262.

[52] Койчев Н., Цит. съч., с. 262-263.

[53] Койчев, Н., Цит. съч., с. 263.

[54] Койчев, Н., Цит. съч., с. 263.

[55] Койчев, Н., Цит. съч., с. 263.