- Послеслов към книгата "С академик Ангел Балевски - на шега и сериозно" / 2003
Хората не се раждат академици - и те се появяват на белия свят, както и всички други човешки същества. Може би тъкмо затова академик Ангел Балевски винаги е смятал, че хората от неговата професия - инженерите, трябва да бъдат преди всичко човеци, а после граждани и добри професионалисти.
Той се е родил на 15 април 1910 г. в Троян, в Горния край на града - понеже селището е дълго, то открай време се деляло на Горни и Долни край. Бащиният му двор е опирал до стената край речния бряг, от нея момчето е хвърляло въдицата си във вировете на Бели Осъм. В двора цъфтели шибои, а съвсем наблизо бил мостът над река Дъскотина, назовавай от троянци „мостът на въздишките”, от само себе си се разбира - въздишки на влюбени.
Ала от въздишка до въздишка има Балкан разлика. Имало е по онова време тъжни въздишки, особено през годините на Първата световна война. Преди тя да започне, починал Тончо Балевски - бащата на Ангел. Тогава детето било на четири и половина години. Способен и уважаван, Тончо бил човек с демократични убеждения. Колкото и да е странно, троянските тесняци го поканили през 1907 г. да дирижира техния струнен оркестър - те бистрели не само политика, но и с изкуство се занимавали! Запазена е снимка на тези празнично облечени обущари, текстилци и кожухари с цигулки в ръце - на нея липсва само диригентът.
Старите троянки били яки и държеливи жени. Момчето-горнокрайче ги е запомнило с цедилката на гръб, в която има дете, и с хурка в ръце. В престилката пък - къделя вълна. Тъй троянката отивала на нивата да копае, там кърмила детето по пладне, похапвала и за почивка си попридала. Преденето продължавало и по пътя към дома.
Ангеловата майка не е била по-различна от тези троянки. Тя купувала вълна и я обработвала: пране на реката, влачене на ръчен дарак, изпридане. Момчето й помагало да изпъват преждата с помощта на корито, пълно с тежки камъни. После следвало сновенето, идвало тъкането. Ангел бил с нея на полето, в другото време изобретявал въртележки от царевични стъбла. Вниманието на съседите му било привличано от разни негови инсталации. Или от хвърчилата, политащи към Бялото камъне, носени от вятъра.
Академикът израства в махала на занаятчии - истински академици в своето творчество. Сутрин те се събуждали, преди да е настъпил денят. Кожухарите удряли с пръчка, т. е. пешкиросвали калпаците и ги строявали пред дюкяните си. Ето го Минко Шипката - обущар, който с артистични движения набива дървени клечки в подметките. Ще свърши и ще заопипва обувката: „започва едно такова деликатно пи-пане, сякаш има работа с любимата си, а не с кундурите. Тях той ги обича, защото са негово дело...” Момчето наблюдава как Шипката прави външната украса на обувките, как извива шарки върху тях: „Изтрие ги още веднъж с ръкава на престилката си, усмихне се и ги гледа с умиление...”. По-надолу грънчарите Пенчо Грапавия и Марин Шотека изливат бои с рогове върху стомните, изписват байряци. Или пък рисуват на ръка зелени пера и цъфки между тях. Всичко е напоено не само с бяла утринна мъгла, идеща откъм реката, то е „придружено с много смях, с много хумор...”
Може би тъкмо тогава е покълнало в душата на младежа зърното на смеха.
Ангел Балевски се застоявал най-дълго време пред железарските огнища в Троян. Застоявал се, доколкото е имал време. Все по-често се налагало да помага на майка си. А тя, след смъртта на баща му, била все невесела. Трудно и тъжно време!
Един ден ученикът отишъл на екскурзия до Ловеч, където преспал у свои роднини. Завърнал се у дома и майка му го разпитвала как са те, как живеят. Момчето между другото казало: „Мамо, ама те много се смеят и пеят...” И майката усетила тия думи като намек. Оттогава станала по-весела - трябвало да се живее въпреки бедите. Ангел я чувал все по-често да говори: „Ела да се посмеем ... Кажи нещо весело!”
Навярно тъй зазвънява в душата му онази струна, подтикнала го да вижда света не само откъм сериозната, но и откъм смешната страна. Ангел се увлича и в буквалния смисъл от струните - намира бащината цигулка... Ето какво ще каже за своя някогашен ученик неговият учител Тончо Цоневски: „Струва ми се, че ако той бе продължил с цигулката, рано или късно пак щеше да обиколи света, само че вече не като председател на Българската академия на науките, а като голям цигулар. Не знам защо предпочете науката пред музиката?”
Самият учен ще отговори на това питане: „Следвал съм инженерство, като съм чувствал поезията на техниката, красотата на техниката, целия възторг на техниката...”
Но макар да е оставил цигулката като нещо първостепенно в живота, той няма да я забрави и много по-късно ще каже съвсем сериозно: „На моите студенти винаги съм казвал - за да бъдеш добър инженер, трябва да умееш да свириш на цигулка ... Някои ме гледаха учудено, свикнали с шегите ми, а онези, които вземаха думите на сериозно, станаха много добри специалисти...”
Наистина изкуство в живота е да знаеш кое да вземеш на сериозно и кое на шега. И още - от шегата какво да вземеш!
Ангел Балевски притежава този драгоценен дар - да преценява какво човек губи, когато печели, и какво печели, когато губи... От своя незабравим учител Калчо Калчев той попива умението да се взира в човека, да го види откъм необичайната му страна. Той запомня за цял живот и други троянски мъдреци: дядо Власи, дядо Петър, дядо Радю...
Академиците са известни с пословичната си разсеяност. Такива ги е видял някога Елин-Пелиновият Вуте: „Пръснати като овци по каменяк...” Основата, върху която гради шегите си академик Балевски, няма нищо общо с разсеяността на учените, макар да осмива и нея: „Откъде произлиза думата „академия"? След всяко научно заседание в залата се чувало само това: „А къде ми е...?! А къде ми е...? Един търси шапка, други папка - тъй се получило - академия...”
Веднъж на един хълм край Сопот - града на Вазов, обкръжен от учени и писатели, академикът обясни какво предсталява научното дирене: „То е все едно да се търси черна котка в тъмна стая. А има и такива учени, които я търсят даже и когато тя не е в стаята...”
Смехът на Ангел Балевски се гради най-често върху двузначните думи, върху втория смисъл на думата или действието или въз основа на играта със словото. Или върху парадокса - било в науката, било в живота.
Той умее по неповторим начин да разказва весели истории, пълни с поука. Истински шегобиец е. Навярно малцина се замислят върху смисъла на думата - да биеш с шега! И, разбира се, не щади и себе си. Удостоили го с награда „втора степен”. Приятели го питали - за научна дейност или за анекдотите, които разказва? Той ги успокоявал: „За научна дейност... Ако беше за анекдотите, щеше да е първа степен!”
Веднъж в разговор с мен той сподели, че в някакъв чуждестранен институт подлагали кандидатите за работа на труден изпит. Тестът бил тъй подготвен, че установявал безпогрешно доколко всеки кандидат има чувство за хумор. Това му беше допаднало извънредно много. Сигурен съм, ако зависеше от него, той щеше да въведе и в нашата Академия на науките такъв начин на проверка, изключващ всякакво застъпничество. И това би било само от полза, защото хуморът е интелект - драгоценна дарба, без която никое дело не би преуспяло.
„Не знам на този свят дали има нещо (той го казва по троянски - „нящо”) по-сериозно от хумора. Не знам дали има нещо по-действено от хумора. Много пъти неща, които се казват със сериозна физиономия и със сериозен тон, срещат бариера и рикошет. Но ако се кажат с чувство за хумор, ако в цялата работа има малко бодил, тогава въздействието е извънредно силно.”
Малко бодил... Академикът не е за сарказма, той е за самочувствието, което поражда и самоиронията: „Само човек с огромно самочувствие може да започне да показва най-напред недостатъците си. Пък нас ни боли, като се каже нещо лошо за България. Ето това е липса на самочувствие, което не е създадено, не е имало време да се създаде...”
В интервю, което някога взех от големия руски майстор на хумора Аркадий Райкин, той сподели с читателите на в. „Троянски глас”: ден, преживян без смях, е напразно преживян ден!
А академик Ангел Балевски по своему потвърждава тези думи: „Имам едно правило, което крепи целия ми живот - поне веднъж на ден да се засмея, ей така, от сърце. Ако не се случи пет-шест дни да се засмея, страшно съм потиснат...”
Физиците се шегуват, най-сериозните хора - учените, се шегуват. Достатъчно е да се припомнят остроумните ироблясъци на Айнщайн, на Пьотр Капица...
Няма съмнение, в засега въображаемата световна академия на смеха българинът Ангел Балевски - даровитият носител на българското чувство за хумор, би бил не член-кореспондент, а действителен член!
Акад. Ангел Балевски посвети 54 години от своя живот на българската наука - металознание и технология на металите, проверил е знанията на около 15 000 студенти. И се гордееше с тези свои възпитаници, вградили делата си в индустриалното чудо на България.
Безспорно е, че младите хора са били увлечени от своята професия, свързана с метала. Външно погледнато, тя изглежда „студена”, еднообразна и скучна. Ала машинният инженер е чел лекциите си с присъщото му артистично чувство и умение - той често говори не само за метала, а и за човека; неговите „врязвания" с поучителни анекдоти, афоризми и лични съждения за обществото, за българския характер и за българското минало правят словото му изключително интересно - мъдрите му сентенции се помнят за цял живот.
Как е постигнал това педагогическо майсторство?
В един разговор акад. Балевски признава: „Още от младежките години страдам от безсъние...” И тъкмо „безсъниците” той използва, за да обогатява знанията си за световната и българската култура и история. Паметта му е удивителна, но самото натрупване на знания не означава още нищо. Троянецът умее „да разговаря” с древните философи, историци и писатели, сякаш те са негови съвременници. Той се съветва с тях, търси в тях опорни точти, открива неповторими характери и прави интересни съпоставки. Тъй древната мъдра мисъл се сплавя с практиката на съвременния му свят, с научните закони и се получава една друга, много интересна кристализация.
Ето как историята, тази „учителка на живота”, става вторият учебен предмет, който енциклопедистът Ангел Балевски преподава на своите студенти.
Осведомеността на металоведа в областта на българската и световната култура са наистина изумителни. Веднъж той изненадва руския учен химик Алеутов, изпращайки го на летището в София. Докато чакат поради закъснение на полета, българинът му рецитира наизуст на руски език поемата „Демон” от М. Ю. Лермонтов. Московчанинът е поразен - всичко друго, но не и това е очаквал от специалист по металознание...
Историческите поуки той търси в многострадалното българско минало, съединява метафорично закони на физиката и механиката със закони на общественото развитие.
Успоредно с това академикът съзнава ясно - една нация не бива да се самоидеализира и да се самовъзхвалява, не бива да се само-приспива - тя трябва да вижда и своите недостатъци. Тъкмо поради това той визира тъй подчертано отрицателните черти на българския национален характер. Той не само не ги отминава, но и заостря вниманието върху тях, предвижда опасните последици, които те пораждат. Оттам и изводът - не самомнението, а съмнението е от полза за българските бъднини.
Големите личности са винаги многостранно надарени - Ангел Балевски е блестящ педагог, талантлив учен-изобретател, цигулар и историк, ръководител и изкусен дипломат, любител на художественото слово и в последните си години автор на две хумористично-сатирични книги: „Българиада” и „Настроения” (1997). Всичко това го извисява като голяма личност, като голям българин.
Правят впечатление последователността и постоянството на неговия характер. Това е родова черта на троянските балювци - те се чупят, но не се огъват! Той е правил (сам признава това) компромиси в живота си, но в главното не се е отклонявал, винаги е уважавал институциите.
Дълголетието на акад. Балевски го доведе и до дните на разочарование от неговото съвремие. Неслучайно едната от последните му книги (1995) е онасловена „Тревоги”. В нея той прави равносметка на своя живот. В неговата дълга биография, обхванала почти целия XX век, може да се проследи пътят от страданието до възхода на България и... отново страданието. Той доживя рухването на много надежди за доброто бъдеще на отечеството си. Трябва наистина много тревога да е тежала в душата на този отчаян оптимист, за да изрече толкова горчиви думи: „А сега всичко ръждясва, всички се ядат помежду си. Това е толкоз грозно...” Той се тревожеше не само от нарушеното равновесие между човек и природа, но и от нарушеното равновесие между човека и неговата душевност:
Дето се говори за пазар,
там ще властвува парата;
Дето е парата господар,
няма място за душата...
Връщането с десетилетия назад нарани дълбокото му патриотично чувство. Завършил висшето си образование в много напреднала европейска страна, той е могъл да намери научното си поприще и в чужбина. Обаче Ангел Балевски остава до края на живота си верен на своята родина („тази моя онеправдана родина”). И ще каже в края на дните си - друга страна, дори и велика да е тя, не би могъл да обикне тъй, както обича България („заради великото й страдание”, „толкова изстрадала, толкова незаслужено изстрадала...”).
И ето: отново разруха и грабеж, бандити и бездарници, безкултурие и лъжедемокрация... И те вгорчават годините на старостта - времето, когато идват и нелеките лични беди. Тогава чудно ли е, че в своите „Настроения” академик Балевски някак странно и неочаквано сътворява своя лиричен цикъл „В живота има много тъга”.
Разбира се, в човешкия живот винаги има тъжни дни. Може би шегите на учения са били противодействие срещу тъгата? Може би това е била неговата защитна броня?
И въпреки всичко Ангел Балевски, преживял тъгите на отминалия век, не загуби вяра в добрия ден на България:
Ще има и в родината ни мила
живот без злост и грозота,
ако добрите притежават сила,
а силните - пък доброта.
* * *
На 15 септември 1997 г. той си отиде от тоя свят повече тъжен, отколкото весел. И след него стана по-тъжно...
След смъртта му друг виден наш учен — акад. Азаря Поликаров, каза думи, които звучат като обобщение на житейския път, извървян от акад. Ангел Балевски: „Той беше изключителен човек, безкрайно ерудиран, широко скроен, по европейски. Беше човек-ангел, демократ но природа, деликатен в отношенията си. Имаше голямо сърце. Той обичаше хората, беше хуманист от голяма класа. Дълги години ръководи Академията и мисля, че беше безупречен. Едва ли мога да посоча друг пример на толкова честно изпълнен дълг към българската наука и към България.”
* * *
EДИН РАЗГОВОР С АКАДЕМИК АНГЕЛ БАЛЕВСКИ
Иван Пейковски
Беше 22 октомври 1971 г. Аз го чаках на площада пред жълтата сграда на БАН. Около 9 ч. се появи и някой го заговори при входа. Възползувах се от случая, за да поведа разговор с акад. Балевски. Той ме покани дружелюбно в кабинета си. Бях около половин час при него.
Оплака се, че сърцето го стяга. Казах му, че е добре да пие спокойниче. „Какво спокойниче - отвърна той. - За три години съм ползувал само 11 дни отпуск.” Все няма време, все
нещо
е зает, все за нещо го безпокоят...
Заговори за това, че от много страни се правят опити да вземат институти на БАН. Той се бил изказвал преди това на пленума на ЦК на БКП по въпросите на образованието и науката. „Да ти вземат институт - рече Балевски - това ще рече да срещнеш някой си Стояна и дя му изуеш гащите, без да го питаш има ли други и как така ще остане...? Разбрах
(а
после се потвърди, че така е говорил и на пленума).
Не разбират - продължи Балевски, че работата не е така проста. Ние имаме астрономическа обсерватория, с голям брой хора в нея. Вършим полезна работа на Министерствата. И изведнъж някой си от Министерството на горите поиска да я присъедини към това министерство. Защо? Аз се срещнах с министъра на горите. Той излезе разбран човек. Обясних му, че навремето някой си инж. Иванов е ръководил водоснабдяването на София. Той нито е чертал планове, нито е мерил, нито е копал. Той просто е ръководил направата на водоснабдителната мрежа. Но
после хората започнали да говорят: „Иванов направи това... Та и ние можем да им изпълним каквато и да е задача. Нека тогава успехът от замисленото си остане за тяхна сметка.
Има хора - каза Балевски, които искат да минат за основатели и първосъздатели на нещо ново. И вместо да си гледат работата, отправят погледи към БАН.
После продължи:
-
Сега е време, което иска съгласувана дейност на много институти и клонове от науката. Нещо повече най-важните и най-трудните проблеми се решават на границата между отделните науки, а не в самите науки. Ето кое налага да се засили ролята на БАН.
Говорим много за производството, в което най-важно сега е
технологията. Тя решава неговата съдба, от нея зависи всичко. Към нея трябва да се насочат усилията. Технология и знаещи хора - ето какво ни трябва сега. Ние се увличаме понякога в новата техника, в изчислителната например. Всеки иска да има изчислителен център. А има ли хора да дават задачи на електронните машини? Не
винаги има. И простата сметачна линия нищо не
може да направи, ако не работи с нея човек, който знае как да я използува. Веднъж в СССР дадохме задача на машината и тя ни отговори: „Не могу.” После хората се изхитриха - зададоха и условието по начин, по който тя можеше да отговори. И тя отговори.
Акад. Балевски ми разказа за един изчислителен център в САЩ, където той е гостувал. Много голям център. Но имал и много голям район на действие. И забележете - той изпълнява задачи, поставени му чак от Бразилия. Попитали го защо България не организира един изчислителен център, който може да върши работа на всички балкански страни. (Аз му подхвърлих, че у нас всеки окръг иска да има изчислителен център). Това е ненужно и непосилно. Американците ми казаха, че те нямат средства да организират много такива центрове и затова обслужват големи
райони. Забележи - американците мислят за средствата, а ние се впускаме да правим центрове, без да имаме подготвени хора
да
работят в тях.
Аз му подадох книга с троянски вицове. Несериозно, казах. Но
той ги пое с усмивка на лицето. Попита ме има ли оня виц, дето питали дядо Власи одрусал ли е сливата на някоя си булка... Казах му шегата на булка Николца. Засмя се и рече: „Виж колко добре го е пречистил народът!” ...
* * *
