Иван Пейковски. ТРОЯНСКИ ПРЕСЕЛНИЦИ В СЕВЕРНО ПРИАЗОВИЕ

• Публикувано в: Пейковски, Ив., Род и отечество. Троянски страници. С., 2003, с. 36-45. [1]

За пръв път стана дума за троянски преселници в Северното Приазовие на страниците на в. „Троянски глас” през 1968 г. - точно по времето, когато Троян отбеляза стогодишнината от своето съществуване като град.[2] Учи­телят Иван Иванчев от с. Дълбок дол беше научил от рус­нак, че на река Днепър има село с име Троян. Интересу­вайки се от съдбата на свой съселянин - участник в Рус-ко-турската война през 1828-1829 г., присъединил се към руската войска и създал голям род в Русия, той пише пис­ма до Чадърлугски и Измаилски район. В края на 1966 г. Иванчев получава отговор от с. Новотроян, Болградски район. Тъй се установява трайна кореспонденция между него и учителя пенсионер Василий Иванович Чернев, то­гава 83-годишен.

През 1969 г. „Троянски глас” отпечата изцяло две писма на Василий Чернев до Иван Иванчев (ръкописни)[3]. Според В.Чернев през 1806 г., по време на войната между Русият и Турция от българското селище Троян се изсели­ли много хора, които образували отделно селище в Ук­райна, наречено Троян, разположено до брега на Китайс­кото езеро / Измаилски район, сега Килски/. Голямата су­ша в Русия (1825 или 1829) принуждава част от тези засел­ници да се преместят на ново място, тъй възниква сели­щето Нови Троян - предишното селище те вече наричат Стари Троян - Старотроян. През 1832 г. в Стари Троян се заселват други 500 българи и гагаузи. След Кримската война (1853-1856) Русия е принудена да отстъпи на Румъния южната част на Бесарабия до Траянов вал, където живеят български преселници. Русите дават привилегии на бъл­гарите при заселването им на тяхна земя, докато румън­ците искат от тях данъци и войници. Тъкмо поради тези причини някои наши сънародници се преселват в Крим. „От моя дядо чувах, че нашите българи са дошли от България в 1806 г. и най-много през 1812, 1828 - 1834 г., пише В.Чернев, чието писмо бе обнародвано в оригинал­ния му правопис. Нашите деди са се поселили в гр. Акерман (сега последният се нарича Белгорад - Днестровски). Там в Акерман тогава - 1806 г., се родил моя дядо. После моят прадядо Видол се преселил от Акерман със семейст­вото си в с Старотроян. Може старите селяни на Старот-роян биле се преселили от вашето село Троян. Както казва дядо ми, в 1825 г. била голяма суша, нямало дълго време дъжд и езерото до Старотроян изсъхнало. Тогава няколко селяни от Старотроян се преселили на ново място и дошли тука на рекичката Катлабуг - с хубава прясна вода. Новото село го нарекли Новотроян, защото повечето селяни дош­ли от Старотроян - Бесарабия... Българите са повичи, за­това всички говорят български. (У нас добре, че не запи­рат да говорим български и не ни режат езиците, както правили турците в старо време на българите).”

Учителят добавя още една съществена подробноет: „Не далеч от нашето село има Траянов вал, напра­вен от император Траян, който бил граница между Римс­ката империя и старата Дакия. Но нашите дядовци казва­ха, че нашето село носи името на с. Троян в България и някои са ходили в това село в България.”

Интересни са и другите данни, които съобщава от Новотроян В. Чернев. Така например той изяснява, че от­начало българите не са имали фамилни имена - подписвали се със собственото, бащиното или дядовото име. Но след регистрацията на населението през 1850 г.в Южна Бесарабия прибавяли и фамилно име, произхождащо от името на дядото, от занаята или от характерен прякор. Това става по време на поземлената реформа в Русия, ко­гато се разкрепостяват селяните.

Носията на приазовските троянци се състояла от до­машни антерии, аби, кожуси, калпаци от овчи или агнеш­ки кожи, цървули. В топло време мъжете носели вълнени гаши, раз цепени отдолу. Жените обличали сукмани от до­машен шаек и кожуси, обували чорапи и терлици от де-мии, на ушите си поставяли обеци, а на шията - гердани с мъниста или стари жълтици.

Както се вижда, това облекло е подобно на облек­лото на нашите стари троянци. Едно по-нататъшно изс­ледване на тамошните тъкани навярно би дало още доказателства за точния произход на българските преселници в Приазовието.

В. Чернев съобщи и някои сватбени обичаи - взема­нето на китка за съгласие от момата, венчавката в църк­ва. Той изпрати до „Троянски глас” две сватбени и една съвременна трактористка несен - записани от ученици на листи от тетрадка.

В писмото си от 19 юни 1968 г. обаче новотроянският учител пише до Иван Иванчев следното: „Тези дни у нас доважда един пратенец от България. Аз ще му узная името и адреса и ще Ви пиша. Той се интересува какви старинни песни български пеят нащи жени и свирни на хоро и ги снима на магнитофон. Той каза,че нашият говор и песните са както в Южна България...” Вероятно в случая В. Чернев има предвид своите сънародници останали на юг.

И тук следва да си кажат думата изследователите на песенния ни фолклор. Впрочем ето една съвсем кратка „Свадебня песня”:

Турчин отдолу идеше,

много родини караше.

Напред Тудорка вървеше

със мъжко дете на ръце.

Турчин Тудорки думаше:

„ Тудорке, млада робиня,

я хвърли дете от ръце!...”

Някои стилови особености на новотроянските пис­ма напомнят троянския диалект. Глаголът „доважда” (до­хожда) е типично троянски изговор, името Видол обаче не се среща в троянската ономастика.

През 1972 г. нашият земляк - историкът Димитър Марковски ми съобщи, че се познава с руския журналист Владимир Колесников, който живее и работи в Бердянск и би могъл да хвърли допълнителна светлина върху мина­лото на Стари и Нови Троян. Работейки тогава в редакци­ята на „Троянски глас”, аз се обърнах към него и скоро получихме обширна кореспонденция, поместена във вес­тника под заглавие „Троянци в Северно Приазовие”.В об­щи черти Вл. Колесников потвърди съобщеното от В. Чер­нев, допълвайки, че след Кримската война по силата на Парижкия мирен договор Русия напуска освободените пре­ди това придунавски области, изтегляйки войските си от тях. Новата граница с Молдавия откъсва от Русия голяма част от българските, руските и украинските селища в Бе­сарабия. Българи и гагаузи получават тригодишен срок за преселването си и преминават в Северно Приазовие, Таврическа губерния. Дава им се руско поданство, а също така и избор на ново селище - край бреговете на южните реки или в старите аули, изоставени от ногайците, които се изселват в Турция (I860).

Българите стигат до Приазовието по различни пъ­тища - едни през украинските степи, други, предимно от Черноморското крайбрежие - с параходи до Крим, а сет­не до избраните места. Това е тяхната нова родина. Пре­селването става така: „Дълги кервани от каруци, запрегнати с коне, с магарета и волове се проточили от грани­ците на Молдавия през черноморските степи на Украйна до Северно Приазовие. В талигите - старци, деца, жени с малки деца. Голямо множество вървеше пеша, чуваше се българска реч...”[4]

Вл. Колесников потвърждава опразването наполо­вина на българската колония в Молдавия, която създава редица пречки на изселниците - забранява продажбата на имот и вземането на вещи, изисква данъците да се изпла­шат три години напред, изисква дори откуп за изселване. В периода 1861-1863 г. се изселват 50 семейства, повече от 40 са чисто български.

„В 1862 г. - пише Вл. Колесников - се създават две български села в Приазовието, където се заселват троян­ци - Андровка, в която се установяват жители от селища­та Старотроян, и Андровка в Бесарабия.

Новото селище Троян (Бадрак) образуват пресел­ници от селата Старотроян, Гулупа, Бабел и Табак. Обра­зуват се две селища - Андровка и Троян, днес почти слети. Дели ги само железопътна линия. И двете имат общ селсъвет, разположен в Андровка.”

В кореспонденцията си Вл. Колесников съобщава за най-стария жител Иван Чардаклиев и за Владимир Во­деничаров, завърнал се в България. Дядото на Чардакли­ев се преселил пък от Старотроян в българския Троян.

Кореспондентът изпрати и текста на българската на­родна песен „Сидянка”.

Любопитството на троянеца не може да не бъде пре­дизвикано от тези факти. Възниква въпросът - какви са причините, поради които нашите предци напускат отечес­твото си?

В началото на XIX век Троян все още е колибарско селище, скътано в Балкана. По времето, когато в Атба-ния властва известният тиранин Али паша Янински (1741-1822) част от притесненото население в Западна Македо­ния напуска родните си земи и един поток от него тръгва към нашия Балкан. В Троянския край се заселват бълга­ри от тази македонска част, твърдят редица родови хро­ники.

Изселвания в Южна Русия стават и в други краища на страната ни особено по време на руско-турските войни. Известно е,че руската императрица Екатерина II под­писва още през през 1763 г. манифест, с който дава изк­лючителни предимства на бъдещи заселници в изоставе­ни от татарите места: предоставя им земи,освобождава ги от данъци за дълго време, осигурява им прехрана при за­селването...

В Балкана животът на коренното население и на но­вите заселници не ще да е бил лек. Историческите сведе­ния говорят за „ужасното кърджайлийско време” (К. Иречек).

Българският народ и в началото на XIX век е не са­мо беден, а и беззащитен. Както вече споменахме, по вре­ме на войните между Русия и Турция, българи от различ­ни краища на страната се изселват. В неотдавна излязлата книга „Потомците на Граматиково от XX век” Гачо Ди­мов се позовава на в. „Роден край” (Одеса, 26 август 2002), който съобщава: „В 1774 г. по време на Руско-турската война армията на генерал Румянцев форсирала Дунав и минала на българска територия... През това време били опожарени много села, жителите на които бягали на се­вер към Варна, откъдето с руски военни кораб били от­веждани в Крим за заселване на пустеещите земи, напус­нати от татарите... Първото споменаване за българите ка­то жители на с. Кишлав се отнася към 1800 г. Всички кишлавци били от Странджа и основно от с. Граматиково и Малко Търново.”[5]

Все тогава балканското население и в Троянския край е подложено на тежък политически и стопански гнет. „Суровите планински условия на живот по правило при­нуждават част от мъжкото население да гурбетува като ратаи и работници-градинари, или като кираджи - пише Минко Русенов в студията си „Икономическото развитие на Троян”. До Освобождението част от мъжкото населе­ние с коне е преминавало Стара планина и е стигало чак до Бургас и Василико (Царево), където е пренасяло от Странджа дървен материал и дървени въглища, които са изнасяни с гемии за Цариград. Троянските кираджии са стигали преди Освобождението чак .до Бяло море, а на север до Свищов и Плевен...[6]

Логично е да се възприеме, че тъкмо троянските ки­раджии, поели през Шипка Балкан към Бураското скеле, са известили своите земляци за спасителния път към Юж­на Русия.

Тъй или иначе името Троян се появява в Северното Приазовие. Тогава само нашето село носи това име. Име­ната Трояново (Бургас) и Троян (Хасково) са дадени на тези селища едва след Освобождението на България от турско иго, припомни ми в разговор един от историците на Троян - проф. Игнат Пенков.

Подобно „пренасяне" на селищно име съществува и другаде. Проф. Игнат Пенков посочва и други селищни изселвания, при които новонаселените места приемат име­ната на изоставените родни огнища, напр. Маринка, Твър­дица, Зимница (Сливенско), Галиче (Врачанско) и др.

Авторът на писмата от Новотроян Вл. Чернев спо­менава още, че някои от тези старотроянци са се върнали в България - по родните места. Но в спомените на наши­те съграждани липсват каквито и да са сведения за такива завръшания. А такива среши не е възможно да не бъдат запомнени, освен ако не са станали в близки до самия Тро­ян селища.

През 1986 г. Валентин Изотов от гр. Бердянск обна­родва специална кореспонденция във вестник „Троянски глас”, озаглавена „Български народни музикални инстру­менти в Северно Приазовие". В нея той съобщава, че по време на концерт на художествената самодейност в село Лозоватка, Приморски район на Запорожка област, са­модеецът Иван Ангелов свирил народен танц „Хоро” „на старинен български инструмент”. Средният на възраст из­пълнител бил облечен в национална носия и в ръцете си държал гайда...”

Кореспондентът продължава: „Повече от сто години са минали от онова време, когато този инструмент за­едно с българи преселници попаднал на украинска земя, при нас, в Северно Приазовие. За българите преселници в тези далечни години песните и музикалните инструменти са били частица от далечната родина България и затова те с голяма грижовност са предавали от поколение на по­коление тайните на свиренето и изработката на тези му­зикални инструменти...”

Кореспондентът добавя още: „В село Трояни, Бердянски район, през 30-те години свиреше на гайда Васи­лий Паленков, а през довоенните години по празници чес­то се чуваше гайда в село Зеленовка, Приморски район, на която свиреше Петър Войников. Сега той свири на ка­вал, който сам си е измайсторил. А кой българин не оби­ча да играе кръшния танц „Ръченица” под звуците на гъ­дулката или както тук, в българските села в Приазовието наричат този лъков инструмент „кеменче” или „кеменча”... По-разпространени в българските села бяха духо­вите инструменти свирка и кавал. Изглежда те по-лесно се изработваха от дърво или медни тръби.”

В Найден Геровия „Речник на българския език” е обяснено.кеменча, умалително сравнение от кемене. Кемене; скрипочка.”[7]

И тъй, старата гъдулка е била наричана кемеиче. В село Богдан, Пловдивско, има фамилия Кеменчеджиеви. Изследването на поставения тук накратко въпрос трябва да продължи. Навярно го осветляват повече тру­довете на Н. С. Державин, Вл. Дякович, Крачун Крачу-нов, Арборе (Румъния) и др., а тъй също и песенният ни фолклор.

Според мен въпросните преселници в Северно При­азовие са действително от Троянския край. Тръгнали на­далеко от „пътя на Траян”, те се заселват близо до съшо тъй неговия „Траянов вал”...

Ала не забравят името Троян, пренасят го в друга земя, съхранявайки обичта си към родината.

* * *

Известно е, че хан Кубрат (Курт), прабългарски хан от рода Дуло, баща на хан Аспарух, около 650 г. обединява прабългарските племена, обитаващи земите между Кубан, Волга и Днепър в голям племенен съюз, наречен Валика България. След неговата смърт този съюз се разпада.

Приазовието попада също в пределите на Велика България. И фактът, че троянци се отправят след повече от хилядолетие към земята на далечните си предци, е на­истина удивителен!

---

[1] Текстът е прочетен на конференция на тема „Българският корен”, организирана от Музея на народните занаяти и при­ложните изкуства в Троян през 1997 г.

[2] Троянски глас, 1968, бр. 25 (45).

[3] Троянски глас, 1969, бр. 13 и 25.

[4] Троянски глас, 1986, бр. 45.

[5] Найден Геров, Речник на българския език, част втора, Пловдив, Дружествена печатница „Съгласие”, 1897, с. 361.

[6] Димов Г., Потомците на Граматиково от XX век, 2002, с. 15.

Найден Геров, Речник на българския език, част втора, Пловдив, Дружествена печатница „Съгласие”, 1897, с. 361.

[7] Русенов М., Троян - Юбилеен сборник, ч. I, 1968, С., НИ. с. 268.