През 1969 г. ген. Васил Бойдев ме помоли да му помогна да напише своите военни спомени. Бидейки тогава главен редкатор на в. "Троянски глас", аз му осигурих за тази цел редакционната машинописка Мария Якимова. В продължение на повече от месец той й продиктува 504 страници. Заглавието написа саморъчно той: "От юнкер до генерал". Под него "Това, което малко хора знаят". Екземпляр от ръкописа, заедно със снимки, авторът предаде на Военно-историческия музей в София. Съгласно уговорката между нас той предостави едно копие и на мен.
Такава е истината за "записването" на Бойдевите мемоари.
През 1991 г. нашият съгражданин В. Димитров обнародва в ловешкия вестник "Народен глас" откъси от спомените, като обяви, че той ги е "записал и обработил"... Сравних тези откъси с текста, с който разполагах, и установих - разлика между тях няма! Извършена бе само редакционна намеса, никаква "обработка" не беше правена.
А и дали изобщо в случая тя е необходима?
Васил Бойдев е автора на "История на Първата световна война" - пособие на военното училище, "Тактика на конницата", история на 1-ви и 7-ми конен полк и история на 10-ти Родопски полк, "Политическа и военна подготовка на Първата световна война" - в 3 тома, сътрудничил е на "Военен журнал", написал е учебник за Военната академия - "Службата на генералния щаб", а също така и редица статии.
Изпратих до Стефан Бойдев във Франция един брой на "Народен глас" и в писмо до мен той ме помоли да оглася следната декларация: "Господин В. Димитров, който публикува в съботния "Народен глас" - Ловеч, откъси от спомените на генерал Бойдев, няма никакво право да ги "преработва литературно", както заявява в заглавието на публикацията, тези спомени трябва да се четат в техния оригинален ръкопис, за да представят правилно духа и чуствата, които са били в основата на неговата дейност. В противен случай се рискува да бъдат криворазбрани..." (Вилепанш, 3.ІІ.1991 г.)
Дали ген. Васил Бойдев е дал авторски права на В. Димитров - това той може да докаже само документално. В противен случай е налице злоупотреба с името на един достоен българин, което заслужено ще носи една от улиците на Троян - неговият втори роден град.
Иван Пейковски
София, 21 януари 1997 г.
_________________
Спомените на генерал Васил Бойдев, обнародвани от Иван Пейковски в сп. Летописи през 1994-1995 г.
можете да прочете ТУК
_______________________________
Бойдев - генералът, който не пожела да стане полицай [Boidev - the general who did not want to become a policeman]
Иван Пейковски
- В. "Особено Мнение", 1996, № 5 (6-12.02.).
Генерал-лейтенант Васил Бойдев почина на 22 април 1984 г. в Троян, където беше интерниран след 9.IX.1944 г., когато неговият син Стефан емигрира на Запад. През май
същата година Регентството слага край на дългогодишната му безупречна и вярна служба
на България. Оттогава името му потъва в мълчание. Днес то е непознато дори и
сред висшите военни среди. Нещо повече, забравата се превръща в непризнание. В
най-новата „История на българската авиация” (1988) ген. Бойдев се споменава само веднъж,
и то погрешно - бил командир на Въздушните войски само от 1939 до 1941 г. Подчертава
се, че по негово време върховното командуване възпитавало личния състав в дух
на „отявлен антикомунизъм”, че главнокомандуващият Бойдев провъзгласил
предаността към царя за най-висша добродетел...
Добре че въпреки превратностите
на съдбата този виден български военачалник изпълни поръчката на началника
на Генералния ни щаб - ген. Иван Кинов, и написа в Троян 504 страници за
своите срещи и преживявания. „От юнкер до генерал” - тъй е озаглавил спомените
си. В началото на века той и баща му - офицер, участвуват в Балканските войни.
Младият Бойдев е преводач при разпита на пленения Шукри наша в Одрин. През
Първата световна война двамата казанлъчани - баща и син, са ранени край
Битоля, лекуват ги заедно. Отначало Васил е кавалерист, после се увлича от
авиационното дело (1927-1929 г.). Завършва
академия в Полша, през 1932 г. оглавява секция в Генералния щаб, а от 1935-та
командва 9-и пехотен полк в Пловдив, после е началник на Военното училище в
София и от 1937 г. - първият началник на Въздушните войски. Всички, които са
го познавали, изтъкват високата му ерудиция - владеел три западни езика,
автор на редица трудове в областта на военното строителство.
Може би най-плодотворният период от военната му кариера е именно създаването на родните въздушни войски. Тъкмо с тази цел ген. Бойдев изпълнява редица дипломатически и военни мисии, посещава Полша, Германия, Югославия, Румъния, Чехия и СССР. Среща се с редица чуждестранни военачалници, между които Гьоринг, Лист, Рихтхофен. През 1939 г. подписва в Москва въздухоплавателната ни конвенция със съветския Аерофлот. Тогава е приет от известния маршал Шапошников, на чието бюро вижда екземпляр от своята книга „Тактика на конницата”.
И така - до май 1941 г., когато след остър конфликт с германския генерал Рихтхофен е обвинен в „просъветски настроения”. А всъщност „антикомунистът”, както го определят някои съвременници, спори с един от любимците на Хитлер, поискал ултимативно да се предоставят самолетните ни работилници в Карлово, Божурище, Пловдив и Враждебна за ремонт и сглобяване на немски самолети, защото Германия бърза да започне войната срещу СССР. Съгласно спогодбата за преминаване на Хит-леровите войски през България тя не е била задължена да окаже подобно въздействие. Генералът счита, че прякото ни включване във войната е опасно, тъй като Турция по това време е струпала големи войскови сили на нашата граница.
Приел оставката му, цар Борис го назначава за командир на Пета българска армия, съсредоточена в Македония. Тук ген. Бойдев се държи като българин сред свои, неговата армия подпомага местното население, грижи се за гладуващи деца, едно селоре-шава да се нарече „Ген. Бойдево”...
През май 1944 г. той е принуден да подаде отново оставката си. Самият военен министър го обвинява и заплашва със съд, загдето не е съдействувал да бъдат издирени всички евреи в Скопие. Известно е - издирените са изпратени на смърт в Германия. И още - генералът е обвинен, че не е съдействувал на полицията да преследва югославски партизани. На заплахите Бойдев отговаря с думи, които са неговото верую: „Аз съм генерал, а не полицай!” След близо 40-годишна военна служба той е уволнен - сега за последен път. На неговото място идва ген. Кочо Стоянов...
Останалото са спомените. Ген. Бойдев имаше възможност и да не сподели съдбата на угнетени свои сънародници в България, но той не можеше да живее извън нея и без нея! Той вярваше в справедливия съд на историята, завършвайки своите разсъждения върху българското минало:
„Моите спомени трябва да се издадат в България, за да знаят бъдещите поколения, че сме имали малка, но добре уредена държава, героична войска и че сме били жертва на нашето географско положение и на апетитите на великите сили.”
Ще се намери ли кой да издаде тези спомени?
Може би най-плодотворният период от военната му кариера е именно създаването на родните въздушни войски. Тъкмо с тази цел ген. Бойдев изпълнява редица дипломатически и военни мисии, посещава Полша, Германия, Югославия, Румъния, Чехия и СССР. Среща се с редица чуждестранни военачалници, между които Гьоринг, Лист, Рихтхофен. През 1939 г. подписва в Москва въздухоплавателната ни конвенция със съветския Аерофлот. Тогава е приет от известния маршал Шапошников, на чието бюро вижда екземпляр от своята книга „Тактика на конницата”.
И така - до май 1941 г., когато след остър конфликт с германския генерал Рихтхофен е обвинен в „просъветски настроения”. А всъщност „антикомунистът”, както го определят някои съвременници, спори с един от любимците на Хитлер, поискал ултимативно да се предоставят самолетните ни работилници в Карлово, Божурище, Пловдив и Враждебна за ремонт и сглобяване на немски самолети, защото Германия бърза да започне войната срещу СССР. Съгласно спогодбата за преминаване на Хит-леровите войски през България тя не е била задължена да окаже подобно въздействие. Генералът счита, че прякото ни включване във войната е опасно, тъй като Турция по това време е струпала големи войскови сили на нашата граница.
Приел оставката му, цар Борис го назначава за командир на Пета българска армия, съсредоточена в Македония. Тук ген. Бойдев се държи като българин сред свои, неговата армия подпомага местното население, грижи се за гладуващи деца, едно селоре-шава да се нарече „Ген. Бойдево”...
През май 1944 г. той е принуден да подаде отново оставката си. Самият военен министър го обвинява и заплашва със съд, загдето не е съдействувал да бъдат издирени всички евреи в Скопие. Известно е - издирените са изпратени на смърт в Германия. И още - генералът е обвинен, че не е съдействувал на полицията да преследва югославски партизани. На заплахите Бойдев отговаря с думи, които са неговото верую: „Аз съм генерал, а не полицай!” След близо 40-годишна военна служба той е уволнен - сега за последен път. На неговото място идва ген. Кочо Стоянов...
Останалото са спомените. Ген. Бойдев имаше възможност и да не сподели съдбата на угнетени свои сънародници в България, но той не можеше да живее извън нея и без нея! Той вярваше в справедливия съд на историята, завършвайки своите разсъждения върху българското минало:
„Моите спомени трябва да се издадат в България, за да знаят бъдещите поколения, че сме имали малка, но добре уредена държава, героична войска и че сме били жертва на нашето географско положение и на апетитите на великите сили.”
Ще се намери ли кой да издаде тези спомени?
